— Всичко наред ли е? — попита шепнешком той.
Очите му бяха тъмни, почти черни, докато се примъкваше по-близо. Отстъпих назад като притиснах длани в стената. Прониза ме паника. Всеки мой нерв беше изострен, готов за борба.
— Стой далеч от мен — гласът ми беше слаб и издаваше страха, който заплашваше да ме обхване изцяло. От тревога бях заприличала на размекната глина, а не горда, самоуверена жена, каквато трябваше да бъда, за да го отблъсна.
— Или какво? — Той се доближи така, че да усетя дъха му. — Това наистина е чудесно. Винаги съм искал да имам сестричка.
Прокара пръст от коляното до подгъва на роклята ми като леко я повдигна. Всяка клетка от тялото ми се съживи, а адреналинът ме раздра като светкавица. Бог да ми е на помощ, нямаше отново да стана негова жертва. Отблъснах го към срещуположната стена на коридора.
— Да не си посмял да ме докоснеш. Чуваш ли?
По лицето му пробягна развеселена усмивка. Бързо се запътих към дневната, също толкова разстроена, както когато излязох от нея. Именно сега Дейниъл ще помисли, че съм безнадежден случай.
— Ерика, сигурна ли си, че си добре? — попита Дейниъл, когато седнах до него.
— Съжалявам, не съм яла цял ден. Не се чувствам много добре.
— Моля те, скъпа, хапни нещо — Марго ми направи чиния, като ми сипа от всички прекрасни ястия, които бях подушила по-рано.
Марк се присъедини към нас и седна срещу мен със същата самодоволна усмивка и решителен вид. Набучих няколко листа салата на вилицата си и напъхах насила храна в устата си. Тялото ми работеше в режим на паника, а апетитът ми бе изчезнал.
— Марк, Ерика има собствена интернет компания. Не е ли впечатляващо? — каза Дейниъл.
Той преповтаряше подробности от предишния ни разговор заради Марго и Марк, а аз се свивах от страх, че в същото време без да иска разкрива критични подробности, които Марк можеше да използва, за да се добере отново до мен. След като неговата самоличност се разкри, моята анонимност — може би единственото нещо, което ме предпазваше от него — изчезна.
— А ти с какво се занимаваш, Марк — попитах аз. — За тази игра бяха нужни двама, въпреки че не можех да си представя за какво бих могла да го потърся, освен за да го ударя.
— Работя във фирмата на Дейниъл.
— Разбира се — казах аз като любезно се усмихнах.
Какъв късмет, да изнасилва момичета и да пропилява години в колежа, а впоследствие да заеме отговорен пост в една от най-големите фирми в града. По някакъв начин го намразих дори повече, отколкото досега.
— В коя част на града живееш? — попита той.
Взирах се в чинията си като прехвърлях хапка от леко подправена треска в устата си, докато претеглях всички възможни лъжливи отговори, които можех да измисля.
Точно тогава из къщата се разнесе мелодичния звън на входния звънец. Сепнах се и едва не подскочих на стола.
— Аз ще отворя, скъпи — каза Марго, когато Дейниъл се надигна да стане. Изправи се със сдържана грация и изчезна в антрето, от което не виждах вратата.
— Двамата трябва да излезете заедно някога — предложи Дейниъл.
Удържах се да не подбеля очи. Доста прибързано насочи вниманието ми към Марк, помислих аз. Продължавах да се тъпча с храна, за да спра напиращите думи и мислено кроях планове как да избягам. Подозирах, че те щяха да искат да ме задържат, но имах нужда да се прибера у дома. Да бъда в безопасност.
У дома. Да, най-накрая си имах дом и нямаше друго място, на което толкова много копнеех да се озова.
Затворих очи, когато си представих Блейк. Бих дала всичко на този свят, за да бъда с Блейк в този момент, но не можеше да тичам при него всеки път, щом се почувствам уязвима. Може би можех да отседна при Мари.
— Ерика — разнесе се напевният глас на Марго. — Имаш гост. Чака те отвън.
В главата ми избухна снаряд. Само един човек можеше да ме намери тук.
Блейк стоеше на прага, небрежен и съвършен както винаги.
Опитах се да призова на помощ гнева, който бях изпитала по-рано. Чувствах само облекчение, благодарност, любов. Потисках желанието да се хвърля в прегръдките му и да го оставя да ме отведе далеч от тази ужасяваща ситуация. — Блейк…
Той влезе в къщата и ме взе в прегръдките си като ме притискаше толкова силно, че почти изпитах болка. Зарових лице във врата му и вдъхнах аромата му. Тялото ми се отпусна. Всичко щеше да бъде наред сега, когато той бе тук. Бях в безопасност.
— Той тук ли е? — обхвана лицето ми и ме загледа въпросително.
— Кой?
— Марк.
— Да. Почакай, откъде знаеш?
— Остави сега, да се махаме оттук. Хвана ме за ръка и се обърна, за да излезе.