Най-сетне, с голяма неохота, се отдръпна от него.
— Моля за извинение, милорд. Напоследък все по-трудно разбирам себе си. Уверявам ви, че почти никога не плача. — Сведе поглед и отстъпи назад, ровейки за кърпичката в джоба на халата си. Измърмори недоволно, понеже не я намери.
— Това ли търсиш? — Джулиан вдигна от пода бродираното парче плат.
Пламнала при мисълта, че не е в състояние да опази дори носната си кърпичка, Софи я дръпна от ръката му.
— Да, благодаря.
— Позволи ми да ти дам нова. — Той отиде до тоалетката и взе друга кърпичка.
Подаде й я с израз на мрачна загриженост, тя издуха силно носа си, смачка я и я пъхна в джоба.
— Благодаря, милорд. Моля да ми простите този неприятен изблик на чувства. Не знам какво ме прихвана. Но сега вече трябва да се изкъпя. Извинете ме, но трябва да се погрижа за доста неща.
— Да, Софи — въздъхна Джулиан. — Прощавам ти. И се моля някой ден и ти да ми простиш. — Той взе останалите си дрехи и излезе от стаята без нито дума повече.
Доста по-късно същата вечер Джулиан седеше сам в библиотеката с протегнати крака и бутилка вино пред себе си. Настроението му бе отвратително. Къщата бе притихнала за първи път от часове наред. Само допреди малко цареше невероятна суетня, свързана с приготовленията на Софи. Обзет бе от някакво мрачно вълнение. Без нея къщата щеше да изглежда съвсем пуста.
Джулиан си наля още една чаша и се запита дали Софи плаче в съня си. Чувствуваше се истински звяр тази сутрин, когато й каза, че я изпраща в провинцията, но знаеше, че няма никакъв друг избор. След като веднъж бе разбрал какво си е наумила, просто бе длъжен да я отпрати от града. Нагазила бе в опасни води и нямаше никакво понятие как да се пази от удавяне.
Отпи още една глътка и се запита дали трябва да се чувства виновен заради начина, по който манипулира Софи тази сутрин. Още в самото начало на спора им в спалнята разбра, че тя няма да възприеме никакви разумни доводи относно нейната собствена безопасност. Личното й чувство за чест изключваше подобни съображения. А той не би могъл да стигне дотам, че да използува физически средства, за да я накара да мисли разумно.
Тъй че интуитивно бе избрал друг подход, без изобщо да е сигурен, че ще се окаже успешен. Използва чувствата й към него, за да я накара да направи онова, което желаеше.
Беше истински шок да види как нейната храбра съпротива отстъпва пред предупреждението, че действията й могат да го накарат да рискува живота си на дуел. Тя сигурно действително го обичаше. Нищо друго не би било толкова силно, че да надделее вроденото й разбиране за чест. Заради него тя изостави плановете си за отмъщение.
Джулиан се почувствува едновременно смирен и въодушевен от силата на чувствата й. Нямаше никакво съмнение, че Софи му се бе отдала напълно — че му принадлежеше, и то по начин, който той никога не бе смятал за възможен.
Но дори ликуването, предизвикано от това прозрение, не бе в състояние да заглуши мисълта, че тя е нещастна и причината е самият той. „Толкова е нечестно. Нищо не стана така, както го мислех, когато се съгласих да се омъжа за теб.“
А сега, на всичко отгоре, сигурно беше и бременна. Потръпна, когато си спомни, че едно от нещата, за които го молеше, бе да не бързат с детето.
Джулиан потъна още по-дълбоко в креслото си, чудейки се дали някога изобщо ще е в състояние да се реабилитира пред Софи. В този момент му се струваше, че бе правил всичко погрешно, още от самото начало. Как един мъж можеше да убеди жени си, че е достоен за любовта й? И през ум не му бе минавало, че някой ден ще е изправен пред подобен проблем, а след всичко, което се бе случило между него и Софи, нещата изглеждаха почти безнадеждни.
Вратата зад него се отвори, но той дори не се извърна.
— Лягай си, Гупи, и отпрати и останалите от прислугата. Аз ще поседя тук още малко, но няма нужда да стоиш и ти. Ще изгася свещите.
— Вече казах на Гупи и на останалите да си лягат — рече Софи, притваряйки тихо вратата.
Джулиан замръзна при звука на гласа й. После бавно остави чашата си и се надигна да я посрещне. Тя изглеждаше много крехка и слабичка в розовата си рокля с висока талия. Трудно му бе да повярва, че може да е бременна. Косата й бе вдигната високо и прикрепена с панделка, която вече бе започнала да се развързва. Усмихваше се с измамна, нежна усмивка.
— Мислех, че вече си си легнала — рече пресипнало Джулиан. Настроението й го озадачи. Тя нито плачеше, нито се канеше да спори, да го упреква или да се моли. — Трябва да си починеш преди пътуването.