Баба й щастливо възкликна, забелязвайки промените, постигнати като с магическа пръчка през изминалите няколко дни.
— Не мога да позная къщата, скъпа. Миналия път, когато бяхме тук, всичко изглеждаше толкова мрачно. Смайващо е какво могат да направят малко почистване и полиране, съчетани с нови драперии.
— Храната също не е лоша — обяви лорд Доринг, сипвайки си за втори път от наденицата. — Ти стана чудесна графиня, Софи. Май че ще си налея още малко вино. Рейвънуд има отлична изба. Кога ще се върне съпругът ти?
— Скоро, надявам се. Трябва да приключи някои работи в града. А междувременно е по-добре, че не е тук. Бъркотията в къщата през последните няколко дни със сигурност щеше да го раздразни. — Тя кимна на слугата да налее още вино. — Има още няколко стаи, за които трябва да се погрижим. — „Включително и спалнята, принадлежала някога на графинята на Рейвънуд“ — напомни тя на себе си.
Софи се изненада, когато намери точно тази стая заключена. Госпожа Ашкетъл дълго рови във връзката ключове, които бе наследила от госпожа Бойл, и накрая озадачено поклати глава.
— Нито един не става, милейди. Нищо не разбирам. Вероятно ключът се е загубил. Госпожа Бойл каза, че й е било наредено да не се занимава със стаята, и аз също се придържах към това нареждане. Но след като вие вече сте тук, сигурно ще искате да влезете. Не се безпокойте, мадам. Ще наредя на някой от прислугата веднага да се заеме с проблема.
Проблемът се реши съвсем случайно, когато Софи откри един ключ в дъното на някакво чекмедже в библиотеката. Тя веднага го изпробва на заключената врата й разбра, че е намерила каквото търсеше. Заразглежда някогашната спалня на Елизабет с дълбоко любопитство, но реши да не влиза в нея, докато не бъде напълно почистена и проветрена. Никога не би се съгласила да я заеме в предишното й състояние. А всичко изглеждаше така, сякаш никой не бе влизал тук от години.
Когато лорд и лейди Доринг най-сетне се сбогуваха след вечеря, Софи се почувствува много изтощена. С последни сили се качи в стаята, където се бе настанила, и позволи на камериерката да й помогне да се приготви за сън.
— Благодаря, Мери. — Софи деликатно прикри една прозявка. — Много съм изморена тази вечер.
— Не се учудвам, милейди, след всичката работа, която свършихте. Но не трябва да се престаравате чак толкова, ако ми позволите да се изразя така. Негова светлост няма да бъде доволен да научи, че се преуморявате до смърт, след като вече носите дете и всичко останало.
Очите на Софи се разшириха.
— Откъде знаеш за бебето?
Мери безочливо се ухили.
— Не е тайна, мадам. Достатъчно дълго се грижа за вас, за да знам, че някои неща не се появиха според календара. Честито, ако мога така да се изразя. Съобщихте ли вече на негова светлост хубавата новина? Той ще се пръсне от радост.
Софи въздъхна.
— Да, Мери. Той знае.
— Е, тогава се обзалагам, че точно затова ни изпрати на село. Не би искал да дишате оня гаден лондонски въздух, докато сте бременна. Негова светлост винаги се грижи за жените си.
— Такъв е, нали? Върви да си лягаш, Мери. Аз ще почета малко.
В едно голямо домакинство имаше твърде малко тайни и Софи го знаеше. И все пак, тя би желала да запази най-скъпоценната от тях, тази за бебето, малко по-дълго. Все още свикваше с мисълта, че носи детето на Джулиан.
— Много добре, госпожо. Да занеса ли на готвачката мехлема, който препоръчахте за ръцете й?
— Мехлема? О, господи, съвсем забравих. — Софи бързо се приближи до медицинското си сандъче. — Утре непременно трябва да посетя старата Бес, за да подновя запасите си. Никак не съм сигурна, че билките на лондонските аптекари са достатъчно пресни.
— Да, госпожо. Лека нощ, госпожо. — Мери тръгна към вратата с кутийката мехлем в ръка. — Готвачката ще ви бъде благодарна.
— Лека нощ, Мери.
Софи проследи как вратата се затвори зад камериерката и неспокойно се приближи до лавицата с книгите. Действително бе уморена, а сега кой знае защо се разсъни.
Но не й се четеше, откри тя след малко, докато лениво разлистваше страниците на последния опус на Байрон „Гяур“. Купила бе книгата няколко дни преди Джулиан да я изпрати на село и нямаше търпение да я прочете, фактът, че дори това поетично сказание за приключения и интриги в екзотичния Ориент не можеше да задържи вниманието й, говореше доста красноречиво за настроението, в което бе изпаднала.
Тя вдигна очи и погледът й бе привлечен от ковчежето за бижута на тоалетката. Черният пръстен вече не бе в него, но само видът на ковчежето бе достатъчен, за да й напомни осуетените планове да намери прелъстителя на Амелия.