После докосна още съвсем плоския си корем и потръпна. Нямаше никакъв начин да продължи разследването си сега. Никога не би се решила да изложи на опасност живота на Джулиан само заради собственото си желание за отмъщение. Той бе баща на детето й и тя бе отчаяно влюбена в него. Но дори и да не бе така, нямаше никакво право да поставя на карта живота на друг човек заради собствената си чест.
Донякъде тя самата се учудваше колко лесно се отказа от издирванията си. Колкото и разгневена да бе в първия момент, установи, че сега не изпитва дори яд. Даже заподозря себе си, че е обхваната от някакво дребнаво чувство на облекчение. Нямаше никакво съмнение, че други неща се бяха оказали по-важни в живота й, и дълбоко в себе си тя копнееше да им се посвети изцяло.
„Аз нося детето на Джулиан.“
Все още й бе трудно да повярва, но с всеки изминал ден представата ставаше все по-реална. „Джулиан искаше това дете“ — напомни си тя, залята от топлата вълна на надеждата. И може би то щеше да заздрави връзката, която тя се осмеляваше да вярва, че съществува помежду им.
Софи крачеше из стаята, необичайно неспокойна. Още веднъж погледна към леглото, казвайки си, че е крайно време да си легне, после си спомни за онази стая долу, където се канеше да влезе в най-скоро време.
Водена от някакъв импулс, взе една свещ и мина през тъмното преддверие, откъдето се слизаше надолу, към стаята, принадлежала някога на Елизабет. Всъщност вече бе влизала в нея един или два пъти и не я намираше никак приятна. Обзаведена бе с такава откровена чувственост, която за вкуса на Софи бе дори неприлична.
Стаята бе издържана в някакво подобие на ориенталски стил, но нещата бяха излезли далеч извън обичайните рамки, за да се изродят в тъмен, претрупан и завладяващ еротизъм. Когато Софи за първи път видя стаята, си помисли, че това е помещение, владяно от нощта. В него имаше нещо тайнствено и нездраво. Тя и госпожа Ашкетъл не се застояха дълго след като отвориха вратата.
Със свещ в ръката, Софи отвори вратата сега и установи, че макар и да бе подготвена, стаята и този път й подейства по същия начин. Тежките плюшени драперии спираха всяка светлина, дори и тази на луната.
Орнаментите на странните мебели, сякаш дошли от Далечния изток, трябваше да наподобяват екзотични дракони, обагрени във всички цветове на дъгата, но на Софи те се сториха като гърчещи се змии. Леглото представляваше някакво плътно драпирано чудовище с крака с огромни нокти и успокояващ пласт възглавници. Тъмни тапети покриваха стените.
„Лорд Байрон, с неговото увлечение към чувствената мелодрама, сигурно би сметнал стаята за вълнуваща — помисли си Софи, — но Джулиан се е чувствал неспокоен и не на място.“
Единият от драконите сякаш се сви на светлината на свещта, когато Софи мина покрай един висок лакиран скрин с чекмеджета. Ярки и някак зловещи цветя украсяваха покривката на съседната маса.
Тя потръпна от отвращение и се опита да си представи каква ще бъде стаята, след като я ремонтират. Първото нещо, което щеше да направи, бе да смени обзавеждането и драпериите. Имаше някои неща на склад, които чудесно биха послужили за целта.
„Да, Джулиан вероятно е ненавиждал тази стая“ — помисли си тя. Това определено не бе неговият стил. Вече знаеше, че той предпочита изчистените, елегантни, класически линии.
„Но, в края на краищата, това не е била неговата спалня! — напомни си тя. — Тук е бил храмът на страстите на Елизабет, мястото, където тя е простирала копринените си мрежи и е примамвала мъжете.“
Водена от някакво дълбоко и нездраво любопитство, Софи обиколи стаята, отваряйки гардероби и чекмеджета. Нямаше никакви лични вещи. Джулиан очевидно бе наредил да приберат всички неща на Елизабет, преди да заключи за последен път.
Но в едно малко чекмедже на лакирания скрин тя откри някаква подвързана тетрадка. Гледа я тревожно в продължение на няколко мига, преди да я отвори и да открие, че държи в ръцете си дневника на Елизабет.
Не можа да устои. Сложи свещта на масата, разгърна тетрадката и започна да чете.
Два часа по-късно вече знаеше защо Елизабет е била близо до езерото в нощта на смъртта си.
— Тя е идвала при теб през онази нощ, нали, Бес? — Софи седеше на пейката пред малката къщичка със сламения покрив и сортираше изсушените и пресните билки.
Бес въздъхна дълбоко, очите се превърнаха в малки цепнатинки на сбръчканото й лице.
— Значи ти знаеш, тъй, а? Но, уви, напразно. Дойде при мен, бедната жена. Не бе на себе си оная нощ, не бе на себе си. И как разбра, че е била тук?