— Снощи намерих дневника й в стаята.
— А! Тая малка глупачка! — Бес неодобрително поклати глава. — Тоя навик на важните дами да драскат всичко, дето им се случи, в дневниците си, е много опасен. Надявам се, че поне ти не го правиш.
— Не — усмихна се Софи. — Нямам дневник. Понякога си водя бележки, когато чета, но нищо повече. Това е всичко, което мога да направя, за да се справя с кореспонденцията си.
— Вече от години повтарям, че нищо добро няма да дойде от това, че толкова хора се научиха да четат и пишат — заяви Бес. — Наистина важните неща не се научават от книгите. А като се вглеждаш във всичко, което е наоколо и което е тук. — Тя потупа гърдите си в областта на сърцето.
— Може и да е вярно, но не всеки притежава твоя усет към подобно познание, Бес. А и колко хора имат твоята памет. За нас да четем и пишем е единственото решение.
— Но за първата графиня то не е било добро решение, не мислиш ли? Доверила е тайните си на хартията и сега ти ги знаеш.
— А може би Елизабет е записала тайните си именно защото се е надявала някой да ги открие и да ги прочете — рече замислено Софи. — И като че ли донякъде се е гордеела с порочността си.
Бес поклати глава.
— По-вероятно е бедната жена просто да не е знаела как да си помогне. Може би писането е било нейният начин да излива част от отровата в кръвта си от време на време.
— Бог е свидетел, че някаква отрова действително е текла във вените й. — Софи си спомни записките, регистриращи аферите на Елизабет — триумфиращи или цинични, отмъстителни или трагични. — Никога няма да разберем със сигурност. — Замълча за момент, насипвайки билките в малки пакетчета. Късното следобедно слънце докосваше раменете й, а горските ухания наоколо бяха безкрайно успокояващи след задушния лондонски въздух.
— Е, сега вече знаеш — наруши Бес мълчанието след известно време.
— Че е дошла при теб, за да я отървеш от бебето, което е носела ли? Да, зная. Но дневникът свършва точно с тази записка. След нея страниците са празни. Какво се случи през онази нощ, Бес?
Бес затвори очи и извърна лице към слънцето.
— Онова, което се случи, е, че аз я убих. Бог да ми е на помощ.
Софи едва не изпусна шепата комунига, която държеше. Смаяно изгледа Бес.
— Глупости. Не ти вярвам! Какви ги приказваш?
Бес не отвори очи.
— Не й дадох това, което ми искаше онази нощ. Излъгах я, че нямам билките, които могат да я отърват от бебето. Но истината бе, че се уплаших. Не можех да й се доверя.
Софи кимна с разбиране.
— Постъпила си мъдро, Бес. Тя щеше да има сериозен коз срещу теб, ако си изпълнила молбата й. Човек като нея не би се поколебал да те заплаши по-късно. И щеше изцяло да зависиш от милостта й. Щеше да идва при теб отново и отново, не само заради други нежелани бебета, а и за да я снабдяваш с онези особени треви, които стимулират сетивата.
— Ти знаеш, че е използвала билки за тази цел?
— Често е писала в дневника си, след като е поглъщала опиум. Записките й са някаква невероятна смесица от безсмислени думи и полети на фантазията. Може би злоупотребата с маковото семе я е правела толкова странна.
— Не — каза тихо Бес. — Не беше от мака. Тя, бедничката, имаше някаква неизлечима болест на ума и душата. Предполагам, че използваше маковия сок и други билки, за да намери малко покой от вечните си мъки. Веднъж се опитах да й кажа, че макът е много полезен за физическа болка, но не и за онази, от която страда, защото тя идва от душата. Но не ме послуша.
— Защо каза, че си я убила, Бес?
— Нали ти обясних. Онази нощ я отпратих, без да й дам каквото искаше. И тя тръгна право към езерото и се удави, бедничката.
Софи се замисли.
— Съмнявам се — рече най-сетне. — Духът й е бил болен, затова ти вярвам. Но не за първи път е била в такова положение и все пак е знаела как да се справи. След като ти си й отказала, щяла е да се обърне към някой друг, дори и да й се е наложело да се върне в Лондон.
Бес премигна срещу нея.
— Премахнала е и друго бебе?
— Да. — Софи неволно докосна корема си, сякаш да го предпази от нещо. — Била е бременна, когато се е завърнала от медения си месец с графа. В Лондон е намерила някой, който е предизвикал кръвоизлив, и тя е загубила детето.
— Обзалагам се, че през нощта, когато се удави, не е носела дете от Рейвънуд — рече намръщено Бес.
— Не. Било е на някой от любовниците й. — „Но Елизабет не го бе назовала“ — припомни си Софи. Потръпна, когато завърза и последното пакетче. — Става късно, Бес, и вече ми е доста хладно. Най-добре ще е да се връщам в имението.
— Това ли са всички билки, които ще ти трябват в близко време?
Софи прибра малките пакетчета в джобовете на дрехата си за езда.