— Да, така мисля. Другата пролет ще си засадя собствена билкова градина. Тогава ще се нуждая от съветите ти.
Бес не помръдна от мястото си, а само проницателно я изгледа.
— Ще ти помогна, стига все още да съм тъдява. А ако не съм, ти вече знаеш достатъчно, за да засадиш собствената си градина. Но нещо ми казва, че ще имаш и други грижи през пролетта освен градината.
— Знаех си, че ще се сетиш.
— Че си бременна ли? То е повече от ясно за всеки, който има очи да го види. Рейвънуд те е изпратил на село заради детето, нали?
— Отчасти — Софи се усмихна накриво. — Но най-вече заради това, че твърде много му досаждах в града.
Бес се намръщи тревожно.
— Какво значи това? Та ти му беше добра съпруга, нали, момичето ми?
— Разбира се. Аз съм най-добрата от всички съпруги Рейвънуд е безкрайно щастлив, че ме има, но не съм сигурна дали може да оцени късмета си. — Софи хвана юздите на коня.
— А, значи пак се опитваш да ме дразниш. Тръгвай вече, защото ще изстинеш. И яж повечко. Защото ще ти трябват сили.
— Не се тревожи, Бес. — Софи се метна на седлото. — Апетитът ми е все тъй неподобаващ на една дама, както винаги.
Тя нагласи полите на дрехата си, тъй че пакетчетата с билките да не се разпилеят, и пришпори кобилата.
Бес гледа след нея, докато и конят, и ездачката изчезнаха между дърветата.
Кобилата познаваше достатъчно добре пътя към имението и нямаше нужда Софи да я направлява. Тя остави животното само да се оправя и потъна в мислите си за прочетеното през нощта.
Разказът на нейната предшественичка, завършил с нещо твърде близко до лудостта, не бе особено поучителен, но несъмнено бе завладяващ.
Софи вдигна поглед и видя злокобното езеро да проблясва между дърветата. Кой знае защо, тя спря коня си. Животното изпръхтя и затърси трева наоколо, докато Софи съсредоточено разглеждаше пейзажа.
Както каза и на Бес, не вярваше, че Елизабет се е самоубила, а дневникът разкриваше и твърде интересния факт, че графинята на Рейвънуд е знаела да плува. Разбира се, ако една жена попаднеше в дълбока вода, облечена в тежък костюм за езда или нещо подобно, тя сигурно би се удавила, независимо от това си умение. Огромното тегло на мокрия плат би й попречило да се движи и би я повлякло към дъното.
— Защо ли ми трябва да си блъскам главата над смъртта на Елизабет? — запита Софи кобилата. — Да не би да скучая или да нямам достатъчно работа в имението? Глупаво е и Джулиан щеше пръв да ми го каже, ако бе тук.
Кобилата не й обърна никакво внимание, заета да дъвче някакви високи треви. Софи се поколеба за момент, после се смъкна от седлото. Хванала юздите в ръка, тя застана на брега на езерото. То криеше някаква тайна и тя интуитивно чувствуваше, че тази тайна е свързана и със смъртта на сестра й.
Зад нея кобилата леко изцвили, поздравявайки някакъв друг кон. Изненадана, че и друг човек язди в тази част от земите на Рейвънуд, Софи сепнато се извърна.
Но не бе достатъчно бърза. Ездачът на другия кон вече бе успял да скочи и да се приближи до нея. Тя съзря някакъв мъж с черна маска и огромна черна пелерина. Понечи да извика, но гънките на пелерината я обгърнаха и тя се озова в задушна чернота.
Изпусна юздите, чу стреснатото изпръхтяване на кобилата и после тропота на отдалечаващите се копита. Похитителят на Софи яростно изруга, вбесен от бягството на коня.
Софи отчаяно се опитваше да се освободи от пелерината, но внезапно здраво въже се усука около цялото й тяло. Вятърът едва не я събори, когато я хвърлиха върху някакво седло.
— Нима днес би ме убил заради онова, което се случи преди пет години, Рейвънуд? — запита лорд Ътъридж с въздишка на безкрайно примирение. — Не мислех, че си чак толкова бавен, когато става дума за подобно нещо.
Джулиан стоеше срещу него в малкия алков на блестящата бална зала на лейди Салсбъри.
— Не се прави на глупак, Ътъридж. Не ме интересува какво е станало преди пет години и ти го знаеш много добре. Само настоящето има значение. И то твърде голямо, изобщо не се съмнявай.
— За Бога, човече, та аз само веднъж танцувах с новата ти графиня. Един единствен път. И двамата знаем, че не можеш да ме предизвикаш, като използуват толкова нелеп претекст. Ще стане скандал, без изобщо да има защо.
— Разбирам тревогата, която възниква у теб и при най-обикновения разговор с някой съпруг именно защото е съпруг. Репутацията ти е такава, че едва ли се чувстваш добре в компанията на който и да е женен мъж. — Джулиан студено се усмихна. — Ще ми бъде изключително забавно да проследя как ще се промени отношението ти към спорта „слагане на рога“ след като и ти самият се ожениш. Но в случая настоявам само за един отговор от теб, Ътъридж, а не за среща призори.