Ътъридж го изгледа притеснено.
— Отговор за онова, което се случи преди пет години? И каква е причината? Уверявам те, че загубих интерес към Елизабет, след като ти простреля Ормистън и Варли. Не съм чак такъв глупак.
Джулиан нетърпеливо сви рамене.
— Пет пари не давам за онова, което е било преди пет години. Казах ти вече. Нужна ми е информация за пръстените.
Ътъридж някак неестествено притихна и застана нащрек.
— Какви пръстени?
Джулиан разтвори юмрука си и откри черния гравиран пръстен върху дланта си.
— Пръстени като този.
Ътъридж втренчено гледаше малкото кръгче метал.
— Откъде си го взел, по дяволите?
— Това не те засяга.
Ътъридж неспокойно местеше очи от пръстена към непроницаемото лице на Джулиан.
— Не е мой, кълна ти се.
— Знам. Но ти също имаш такъв, нали?
— Нищо подобно! За какво ми е притрябвала такава глупава вещ?
Джулиан сведе поглед към пръстена.
— Наистина е много грозен. И символизира една грозна игра. Кажи ми, Ътъридж, вие с Варли и Ормистън още ли я играете?
— За бога, човече, та аз съм разменил само няколко думи с втората ти жена на дансинга! И ти вече ме обвиняваш! Ако е така, поне го кажи ясно. Не си играй с мен, Рейвънуд!
— Не те обвинявам. Или поне не теб. Само ми отговори, Ътъридж, и ще те оставя на мира.
— А ако не го направя?
— Ами тогава — рече спокойно Джулиан, — ще трябва да обсъдим онази среша на разсъмване, която спомена преди малко.
— Ще ме извикаш на дуел само защото не си получил отговорите, които търсиш? — Ътъридж очевидно бе смаян. — Рейвънуд, кълна ти се, че не съм и докоснал новата ти жена.
— Вярвам ти. Ако не беше така, можеш да си сигурен, че нямаше да се задоволя само да прострелям рамото ти, както направих с Варли и Ормистън. Ти щеше да бъдеш мъртъв.
Ътъридж го изгледа втренчено.
— Да, тази възможност ми се струва съвсем реална. Ти не уби никого заради честта на Елизабет, но явно си готов да го направиш за новата си жена. Кажи ми, защо питаш за пръстените, Рейвънуд?
— Ще ти кажа само, че съм поел отговорността да възстановя справедливостта от името на някого, чиято самоличност не би трябвало да те интересува.
Ътъридж се усмихна подигравателно.
— Някой твой приятел, на когото са сложили рога, предполагам?
Джулиан поклати глава.
— Приятелката на една млада жена, която сега е мъртва, заедно с нероденото си дете.
Подигравката изчезна от лицето на Ътъридж.
— За убийство ли става дума?
— Зависи как ще погледнеш на случая. Човекът, по чиято поръка действам, определено смята собственика на пръстена за убиец.
— Но той ли е убил младата жена, която спомена? — настояваше Ътъридж.
— Принудил я е да отнеме живота си.
— Значи някаква глупава малка хлапачка се е оставила да бъде прелъстена, загазила е и сега ти търсиш отмъщение за нея? Хайде, Рейвънуд. Ти си светски човек. Знаеш, че такива неща винаги са ставали.
— Но очевидно човекът, когото представлявам, не счита това за смекчаващо вината обстоятелство. И аз съм длъжен да приема нещата също толкова сериозно, колкото и моят приятел.
Ътъридж се намръщи.
— И кого представляваш ти? Майката на момичето? Или дядото, може би?
— Както казах, това не те засяга. Вече научи достатъчно, за да си сигурен, че мога да те застрелям, Ътъридж, ако ме принудиш да го направя. Не е нужно да ти обяснявам повече.
Лицето на Ътъридж се изкриви.
— Може би все пак ти дължа нещо след всичкото това време. Елизабет бе доста странна жена, нали?
— Не съм тук, за да обсъждам Елизабет.
Ътъридж кимна.
— Предполагам, че вече знаеш доста неща за пръстените.
— Зная, че ти, Варли и Ормистън сте ги носели.
— Имаше и други.
— Които сега са мъртви — отбеляза Рейвънуд. — Вече научих за двама от тях.
Ътъридж го погледна предпазливо.
— Но има и още един, който не е мъртъв и когото ти не спомена.
— Ще ми кажеш ли името му?
— Защо не? Не му дължа нищо и ако не ти го кажа, сигурен съм, че ще го научиш от Ормистън или от Варли. Ще ти кажа онова, което искаш да знаеш, Рейвънуд, ако ми обещаеш, че с това ще сложим край. Нямам желание да ставам призори заради каквото и да било. Ранното ставане не се отразява добре на здравето ми.
— Името, Ътъридж!
Половин час по-късно Джулиан скочи от каретата и изкачи стълбите на дома си. В съзнанието му още кънтяха последните думи на Ътъридж. Гупи отвори вратата и Джулиан го поздрави с кратко кимване.
— Ще постоя около час в библиотеката, Гупи. Изпратете всички да спят.