Гупи се изкашля.
— Имате посетител, милорд. Лорд Даргейт пристигна току-що и ви чака в библиотеката.
Джулиан кимна и тръгна натам. Даргейт седеше в едно кресло и тъкмо прелистваше някаква книга. И както забеляза Джулиан, вече бе успял да си налее чаша портвайн.
— Още дори не е полунощ, Даргейт. Какво те откъсна от твоя любим хазартен ад толкова рано? — Джулиан прекоси стаята и също си наля чаша портвайн.
Даргейт остави книгата.
— Зная, че искаше да продължиш издирванията във връзка с пръстена и се отбих да видя какво си научил. Тази вечер си се срещнал с Ътъридж, нали?
— И не можа ли да изчакаш някакъв по-подходящ час, за да ме попиташ?
— Не зная нищо за подходящите часове, Рейвънуд. Не си ли го забелязал?
— Съвсем вярно. — Джулиан седна и отпи една голяма глътка. — Добре, ще се постарая да те осветля. Четирима от членовете на това дяволско братство на прелъстители все още са живи, а не само двамата, за които ние научихме, или тримата, открити от Софи.
— Разбирам. — Даргейт разглеждаше виното в чашата си.
— Значи Ътъридж, Ормистън, Варли и…?
— Уейкот.
Реакцията на Даргейт бе съвсем неочаквана. Обичайното му равнодушно изражение изчезна и отстъпи място на някакъв нов, напрегнат израз.
— Велики боже, сигурен ли си?
— Напълно. — Джулиан остави чашата си с овладян гняв.
— Ътъридж ми го каза.
— Ътъридж едва ли е източник, на който може да се разчита.
— Казах му, че ще го извикам на дуел, ако ме излъже.
Даргейт леко присви устни.
— Тогава той без съмнение ти е казал истината. Ътъридж няма вкус към подобни предизвикателства. Но, ако е вярно, Рейвънуд, възниква сериозен проблем.
— А може би не. Макар че той доста време се навърта около Софи и най-накрая успя да спечели съчувствието й. Но аз й отворих очите за лицемерието му.
— Софи не ми прилича на жена, която ще се впечатли от поученията ти, Рейвънуд.
Джулиан леко се усмихна, въпреки яда си.
— Така е. Жените по принцип имат неприятния навик да вярват, че само те са способни да видят истинската природа на отхвърлените и неразбраните. И смятат, че мъжете са напълно лишени от подобна интуиция. Но когато кажа на Софи, че Уейкот е мъжът, съблазнил нейната приятелка, тя ще се обърне срещу него.
— Не смятах, че в това е проблемът — каза грубо Даргейт.
Джулиан погледна намръщено приятеля си, загрижен от сериозността в гласа му.
— А за какво говориш тогава?
— Тази вечер чух, че вчера Уейкот е напуснал града. Никой не знае накъде е тръгнал, но при споменатите обстоятелства не бива да изключваш и възможността да се е отправил към Хемпшър.
Глава 18
— Ти отиде при старата вещица също като Елизабет, нали? Има само една причина, поради която една жена би я потърсила. — Уейкот стана някак зловещо приказлив, когато най-сетне свали пелерината от лицето й. Разглеждаше я с неестествен блясък в очите, докато сваляше маската си. — Много съм доволен, скъпа. Ще нанеса смъртоносен удар на Рейвънуд, като му съобщя, че новата графиня също е искала да се отърве от наследника му, също както и предишната.
— Добър вечер, милорд. — Софи грациозно сведе глава, сякаш го срещаше в някоя от лондонските гостни. Все още бе омотана в пелерината, но се опита да не обръща внимание на този факт. През изминалите няколко седмици тя не случайно се бе учила да се държи като графиня във всякакви ситуации. — Допусках, че ще ви срещна тук. Макар че мястото е доста необичайно, не мислите ли? Но пък винаги съм го намирала за много живописно.
Софи огледа малката каменна стаичка и потисна една тръпка на страх. Мразеше това място. Той я бе довел в старата норманска руина, която тя обичаше да рисува до деня, когато реши, че е била мястото на прелъстяването на сестра й.
Полуразрушеният стар замък, който винаги изглеждаше така романтичен, сега й напомняше някакъв кошмар. Сенките на късния следобед се спускаха над него, а тесните процепи, заместващи прозорците, пропускаха съвсем малко светлина. Голите камъни на тавана и стените бяха потъмнели от пушека в голямото огнище. Мястото бе потискащо усойно и мрачно.
В огнището имаше следи от огън, над него висеше котел, виждаше се и кошница с някакви провизии. Най-тревожното нещо в помещението обаче бе постелята, нагласена до една от стените.
— Значи познаваш моето тайно местенце за срещи? Отлично. В бъдеще, когато започнеш редовно да мамиш съпруга си, то може да ти се стори много полезно. Ще бъда очарован да те въведа в удоволствията на този спорт. — Уейкот спря в ъгъла и пусна маската на пода. Извърна се и се усмихна на Софи в полумрака. — Елизабет обичаше да идва тук понякога. Казваше, че това я разнообразява.