Мрачно предчувствие обзе Софи.
— Нима тя бе единствената, която водехте тук, лорд Уейкот?
Той погледна към маската на пода и лицето му се втвърди.
— О, не, от време на време аз самият се развличах тук с едно хубаво девойче от селото, когато Елизабет биваше обсебвана от собствените си странни фантазии.
Софи потрепера от гняв. Страхът й моментално изчезна.
— И коя е била тази малка хубавица, която сте водил тук, милорд? Как се казваше тя?
— Просто някаква хлапачка от селото. Нищо особено. Както ти казах, използвах я само когато Елизабет изпаднеше в нейните особени настроения. — Уейкот спря да съзерцава маската в усилието си да обясни ситуацията на Софи. — Тези настроения никога не траеха дълго. Но когато я обхванеха, просто не беше на себе си. От време на време… имаше и други мъже. Не можех да понасям как тя флиртува с тях и после ги кани в спалнята си. И дори ме канеше да се присъединя към тях там. Не издържах всичко това.
— И тогава идвахте тук. С една невинна девица от селото. — Софи бе обезумяла от гняв, но отчаяно се опитваше да се владее. Усещаше, че съдбата й зависи от това, да държи под контрол емоциите си.
Уейкот се изсмя, погълнат от спомена.
— Тя не остана дълго невинна, уверявам те. Считат ме за великолепен любовник, Софи, както съвсем скоро ще се убедиш. — Той неочаквано присви очи. — И това, скъпа, ми напомня да те попитам откъде имаш пръстена.
— Да. Пръстена. А вие къде го изгубихте, милорд?
— Не съм сигурен. — Той се намръщи. — Но е възможно онова момиче от селото да го е откраднало. Тя винаги твърдеше, че е от благородно потекло, но аз знаех по-добре. Чудех се дали не ми е откраднала пръстена, докато съм спал. Непрекъснато ме преследваше и настояваше за някакъв символ на любовта ми. Глупаво хлапе. Но как пръстенът е попаднал у теб?
— Казах ви през нощта на оня бал с маски. Мога ли да знам откъде научихте, че аз съм в циганския костюм?
— Какво? О, това ли. Достатъчно бе да накарам някой от моите слуги да попита някоя от вашите камериерки какво смята да носи графинята на Рейвънуд онази вечер. Не беше трудно да те открия сред тълпата. Но пръстенът ме изненада. Сега си спомням: ти каза, че си го получила от някаква приятелка. — Уейкот сви устни. — Но как дама от твоя ранг се е сприятелила с някаква дъщеря на занаятчия? Тя за твоето семейство ли работеше?
— По една случайност — Софи си пое дълбоко дъх, — се познавахме доста добре.
— Но тя не ти е казала за мен, нали? Не изглеждаше да ме познаваш, когато се запознахме в Лондон.
— Не, тя никога не ми довери името на любовника си. — Софи го погледна право в очите. — Сега тя е мъртва, милорд… Заедно с вашето бебе. Погълна огромна доза лауданум.
— Бедната глупачка. — Той отхвърли проблема с елегантно свиване на рамене. — Боя се, че ще ми се наложи да те помоля да ми върнеш пръстена. Едва ли е чак толкова важен за теб.
— Но е важен за вас.
— Привързан съм към него. — Усмивката на Уейкот бе доста неприятна. — Той символизира някои победи — предишни и настоящи.
— Пръстенът не е у мен — каза спокойно Софи. — Дадох го на Рейвънуд преди няколко дни.
Очите на Уейкот за миг припламнаха.
— Защо, по дяволите, си му го дала?
— Той прояви любопитство. — Запита се дали това ще разтревожи Уейкот.
— Няма да научи нищо. Всички, които носят пръстените, са обречени на мълчание. Независимо от това, искам да ми бъде върнат. Софи, скъпа, ти ще го вземеш от Рейвънуд.
— Никак не е лесно да се вземе нещо от съпруга ми, след като той сам не е решил да се откаже от него.
— Грешиш — изрече триумфиращо Уейкот. — И преди съм се възползувал от притежанията на Рейвънуд, ще го правя и сега.
— Говорите за Елизабет, предполагам?
— Елизабет никога не е била негова. Говоря за ей това. — Той прекоси стаята и се наведе над кошницата при огнището. Когато се изправи, в дланта му пламтеше купчинка зелен огън. — Донесох ги, защото мислех, че ще ти се сторят интересни. Рейвънуд не можа да ти ги даде, скъпа. Но аз мога.
— Смарагдите! — Софи бе искрено смаяна. Тя втренчи очи първо в каскадата от зелени камъни, а после в трескавия поглед на Уейкот. — И те са били у вас през цялото време?
— От нощта на смъртта на моята красива Елизабет. Рейвънуд никога не се сети, разбира се. Той неведнъж претърсваше къщата заради тях и изпрати съобщение на всички лондонски бижутери, че ако се появят, е готов да плати двойно стойността им. Говори се, че двама или трима безскрупулни търговци са се опитали да изработят имитации и да претендират за голямата сума, но за нещастие не са успели да го подведат. Жалко. Би било истинска ирония на съдбата, не мислиш ли? Представи си Рейвънуд като притежател на фалшиви скъпоценности, както и на две неверни жени.