Софи изпъна рамене, неспособна да устои на предизвикателството, макар и да знаеше, че ще е най-добре да си мълчи.
— Аз съм вярна жена на Рейвънуд и няма да го мамя.
— Напротив, скъпа, напротив. И дори ще го правиш, като носиш тези смарагди. — Той плъзгаше огърлицата от едната си длан в другата. Сякаш бе хипнотизиран от искрящия зелен водопад. — На Елизабет много й харесваше. Доставяше й особено удоволствие да слага смарагдите преди да легне с мен. Толкова сладко се любехме, когато тя носеше тези камъни… — Уейкот внезапно вдигна очи към нея. — И на теб също ще ти хареса.
— Дали? — Дланите на Софи овлажняха. „Не бива да казвам нищо повече, за да не го дразня“ — повтаряше си тя непрекъснато. Трябваше да му внуши, че е безпомощна жертва, плахо зайче, което няма да окаже никаква съпротива.
— По-късно, Софи — обеща Уейкот. — По-късно ще ти покажа колко добре изглеждат смарагдите на Рейвънуд върху неверните жени на Рейвънуд. Ще видиш как ще блестят върху кожата ти на светлината на огъня. Елизабет изглеждаше като стопено злато, когато ги носеше.
Софи отмести поглед от странните му очи и се загледа в кошницата за провизии.
— Предполагам, че ни чака дълга нощ, милорд. Ще имате ли нещо против, ако хапна и си приготвя чаша чай? Чувствам се съвсем отпаднала.
— Но разбира се, скъпа. — Той махна с ръка към огнището. — Както виждаш, постарах се да ти осигуря всички удобства. Взех храна и за двама ни от една близка гостилница. Елизабет и аз често си правехме пикници тук, преди да се любим. Исках всичко да бъде както с нея. Всичко.
— Разбирам.
Дали и той бе също така луд, както и Елизабет, запита се тя. Или просто бе полудял от ревност заради изгубената си любов? Но и в двата случая единствената й надежда бе в това, той да остане спокоен и да приспи вниманието му.
— Ти не си толкова красива като нея — забеляза Уейкот, изучавайки я.
— Знам. Тя наистина беше прекрасна.
— Но със смарагдите ще заприличаш донякъде на нея, когато му дойде времето. — Той пусна бижутата в кошницата.
— А що се отнася до храната, милорд — изрече тя предпазливо, — ще имате ли нещо против да приготвя една малка закуска?
Уейкот хвърли поглед към отворената врата.
— Става тъмно.
— Доста тъмно.
— Ще запаля огън. — Той се усмихна, явно доволен от идеята си.
— Отлично. Скоро тук ще стане доста хладно. Ако махнете пелерината и въжетата, с които сте ме вързал, ще мога да приготвя храната.
— Да те развържа? Не мисля, че това е добра идея, скъпа. Не още. Много вероятно е при първата възможност да хукнеш към гората, а аз не мога да го позволя.
— Моля ви, милорд — Софи сведе очи, опитвайки се да изглежда съвсем сломена. — Не искам нищо друго освен да приготвя по чаша чай и по един сандвич със сирене.
— Мисля, че можем да уредим нещо.
Софи се напрегна, когато Уейкот се приближи до нея. Но остана неподвижна, докато той развързваше въжетата, опасващи пелерината. Когато и последното от тях падна на земята, тя въздъхна облекчено, но не направи нито едно движение.
— Благодаря, милорд — рече смирено. Направи крачка към огнището, държейки вратата под око.
— Не толкова бързо, скъпа. — Уейкот коленичи до нея, хвана глезена й и завърза края на въжето около крака й. После се надигна, другият край на въжето провисна от ръката му. — Е, сега вече си като кученце на каишка. Заемай се с работата си, Софи. За мен ще е удоволствие жената на Рейвънуд да ми приготви чай.
Софи направи няколко предпазливи стъпки към огнището, чудейки се дали на Уейкот няма да му се стори забавно да подръпва крака й с въжето. Но той само отиде да запали огъня. Когато пламъците лумнаха, приседна на един сандък с въжето в ръка и подпря брадичката си с юмрук.
Усещаше погледа му върху себе си, докато вадеше продуктите от кошницата. Затаи дъх, когато посегна към чайника и с облекчение установи, че е пълен с вода.
Сенките пред вратата се удължиха съвсем. Хладният вечерен въздух нахлу в помещението. Софи притисна ръце към гънките на полата си и се опита да си спомни в кой точно джоб бяха билките, които и трябваха. Трепна, когато усети, че въжето се изопна върху глезена й.
— Май ще е по-добре да затворим вратата. — Уейкот стана и прекоси стаята. — Не искам да се простудиш.
— Не. — Когато пътят към свободата бе затворен, Софи с усилие потисна у себе си надигналата се вълна от ужас. Притвори очи и се извърна към огъня, за да скрие израза на лицето си. Този човек бе отговорен за смъртта на сестра й. И тя нямаше да позволи на страха да отнеме силите й. Първо трябваше да избяга от него. А после щеше да намери начин да си отмъсти.