Софи почувствува нотка на колебание в гласа му. Той се опитваше да убеди нея, както и себе си, че няма защо да се бои от Джулиан.
— Интересен въпрос, милорд — каза тя меко. — Защо ли би си направил труда, наистина.
— Та ти не си поне наполовина толкова красива като Елизабет.
— Вече се съгласих по този въпрос. — Софи проследи със свит от напрежение стомах как Уейкот отпи още една глътка. Пиеше съвсем механично, мислите му се рееха в миналото.
— Нито пък притежаваш нейния стил и чар.
— Вероятно.
— Не е възможно той да те желае толкова силно като Елизабет. Не, той не би ме предизвикал заради теб. — Уейкот леко се усмихна над ръба на чашата си. — Но е напълно възможно да убие и теб, както уби нея. Да, мисля, че той ще направи точно това, когато разбере какво се е случило тук днес.
Софи не проговори, докато Уейкот не допи и последната глътка чай. Собствената й чаша бе все още пълна. Тя леко я люлееше в дланите си и чакаше.
— Чаят беше чудесен, скъпа. А сега бих искал малко от хляба и сиренето. Ще ми сервираш ли?
Тя стана.
— Да, милорд.
— Но първо — той вече леко заваляше думите, — ще се съблечеш и ще сложиш смарагдите на Рейвънуд на шията си. Елизабет винаги правеше така.
Софи притихна, търсейки в очите му ефекта от приспивателното.
— Нямам намерение да се събличам пред вас, лорд Уейкот.
— Ще го направиш. — Измъкна отнякъде един миниатюрен пистолет. — Ще правиш точно каквото ти кажа. — Той се усмихна ослепително. — Ще го направиш също като Елизабет. Аз ще ви обясня съвсем подробно как точно да се разкриете пред мен, мадам.
— Вие сте също толкова луд, колкото и тя — прошепна Софи и отстъпи назад от огъня. Тъй като Уейкот не реагира, тя направи още една крачка и още една.
Той й позволи да прекоси почти цялата стая и после с внезапна бруталност дръпна въжето около глезена й.
Софи простена, падайки върху твърдия под. Остана там за момент, опитвайки да се овладее, и уплашено го погледна. Той все още се усмихваше, но очите му вече гледаха някак унесено.
— Прави онова, което ти казвам, Софи, иначе ще съм принуден да те нараня.
Тя се надигна предпазливо.
— Както наранихте Елизабет онази нощ при езерото? Рейвънуд не я е убил, нали? Вие сте я убил! Ще убиете ли и мен, както направихте с вашата красива, невярна Елизабет?
— За какво говориш? Нищо не съм й направил. Рейвънуд я уби. Вече ти казах.
— Не, милорд. През всичките тези години сте се опитвал да се убедите, че Рейвънуд е отговорен за смъртта й, защото не сте искал да признаете, че вие сте убил жената, която сте обичал. Но истината е била тази. Проследил сте я през онази нощ, когато тя е ходила при старата Бес. И сте я чакал при езерото на връщане. Когато сте разбрал къде е ходила и какво е направила, сте се разгневил. Побеснял сте повече от всякога.
Уейкот се олюля, ненавист разкриви красивото му лице.
— Тя отиде при старата вещица, за да й иска някаква отвара, с която да махне бебето, също както и ти днес.
— А бебето беше от вас, нали?
— Да, беше мое. И тя ми се присмиваше, като казваше, че иска моето бебе също толкова, колкото и това на Рейвънуд. — Той направи две крачки към Софи. Пистолетът несигурно се люлееше в ръката му. — Но тя винаги твърдеше, че ме обича. Защо искаше да махне детето ми, след като ме обича?
— Елизабет не е била способна да обича никого. Омъжила се е за Рейвънуд, за да си осигури добро положение в обществото и парите, от които се е нуждаела. — Софи изпълзя настрани от него. Не смееше да се надигне от страх, че Уейкот може отново да дръпне въжето. — Играела си е с вас, само защото я е забавлявало. Нищо повече.
— Не е вярно, да те вземат дяволите! Аз бях най-добрият любовник, когото някога е имала в леглото! Тя винаги го казваше. — Уейкот залитна и спря. Пусна въжето и разтри очите си. — Какво ми става?
— Всичко е наред, милорд.
— Нещо не е наред. Не се чувствувам както трябва. — Той свали ръка от очите си и спря поглед върху нея. — Какво ми направи ти, вещице?
— Нищо, милорд.
— Ти си ме отровила! Сложила си нещо в чая ми, нали? Ще те убия!
Той се хвърли към Софи, която скочи на крака и се отдръпна от пътя му. Уейкот се подпря на камъка до огнището. Пистолетът се изплъзна от ръката му и падна до кошницата с провизиите.
Той извърна глава, търсейки Софи. Очите му бяха побелели от ярост и от неизбежния ефект на дрогата.
— Ще те убия! Също както убих Елизабет. Заслужаваш да умреш като нея. О, Боже, Елизабет! — Той се облегна на каменната стена, тръскайки глава в отчаяно усилие да проясни съзнанието си. — Елизабет, как можа да ми причиниш това? Та ти ме обичаше! — Уейкот започна бавно да се плъзга надолу, хълцайки.