Ужасена и щастлива, Софи проследи как той, ридаейки, потъна в дълбок сън.
— Убиец! — Сърцето й щеше да изхвръкне от гняв. — Ти уби сестра ми. Със същата сигурност, както ако бе пронизал с куршум челото й. Ти я уби.
Тя хвърли поглед към кошницата до огнището. Можеше да борави с пистолет, а и Уейкот заслужаваше да умре. С приглушен вопъл се приближи до кошницата. Пистолетът бе паднал точно върху смарагдите. Софи се наведе и взе миниатюрното оръжие.
Хвана го с две ръце и се прицели в лежащия в безсъзнание мъж.
— Заслужаваш да умреш — изрече тя гласно и освободи предпазителя. Пръстът й нетърпеливо докосна спусъка.
Пристъпи към Уейкот, виждайки пред себе си единствено Амелия, отпусната върху леглото с празно шишенце лауданум на нощното шкафче.
— Ще те убия, Уейкот. Само така справедливостта ще бъде възстановена.
В един безкраен миг се готвеше да натисне спусъка. Но не успя. Не й стигна смелост да го направи. С вик на отчаяние свали оръжието.
— Господи, защо съм толкова слаба! — Пусна пистолета обратно в кошницата и се зае с въжето на глезена си. Пръстите й трепереха, но все пак успя да го развърже. Не можеше да се появи в Рейвънуд нито със смарагдите, нито с пистолета. Нямаше начин да обясни откъде са попаднали в ръцете й.
Без да погледне назад, тя отвори вратата и хукна в нощта. Конят на Уейкот леко изцвили при приближаването й.
— Спокойно, приятелю. Нямам време да те оседлавам. — Тя нагласи юздата на жребеца. — Трябва да бързаме. В имението сигурно вече всички са полудели.
Отведе коня до една купчина камъни, някога служили за защитна стена. Покачи се върху тях, нагласи полите си и се метна на гърба му. Животното изпръхтя и затанцува, но постепенно прие новия ездач.
— Не се безпокой, приятелю. Зная пътя до имението. — Софи го пришпори в лек тръс.
Докато яздеше, се опита да размисли. Нужно й бе някакво обяснение за разтревожената прислуга, която я чакаше. В съзнанието й отекна тропотът на копитата на собствената й кобила, когато Уейкот я отвлече. Кобилата несъмнено се бе върнала направо вкъщи.
Завръщането на коня без ездача му естествено би означавало само едно за момчетата от конюшнята. Те щяха да предположат, че конят е хвърлил Софи и че тя лежи ранена някъде. И сигурно целият следобед и вечерта са претърсвали горите наоколо, за да я открият.
„На всяка цена трябва да съчиня някаква история“ — реши Софи, докато водеше коня на Уейкот покрай езерото. В никакъв случай не можеше да каже на всички, че е била отвлечена и държана в плен от виконта.
Дори на Джулиан нямаше да смее да разкаже тази история, защото знаеше, че Уейкот греши, смятайки, че графът никога не би се дуелирал заради жена. Джулиан щеше да предизвика Уейкот, веднага след като разбереше какво е сторил.
„По дяволите! Трябваше сама да убия Уейкот, докато имах тази възможност. А сега не знам какво ме чака. И ще съм принудена да лъжа Джулиан!“
Така отчаяно не я биваше да лъже! Но поне имаше време да приготви версията си и да я научи наизуст. Джулиан бе на достатъчно разстояние в Лондон.
Едва когато видя между дърветата светлините на имението, Софи се сети, че ще трябва да остави жребеца. Тъй като смяташе да каже, че се е прибрала пеша вкъщи след някакъв инцидент по време на езда, не биваше да се появява на непознат кон.
Велики Боже, толкова неща й се налагаше да съобразява, за да бъде убедителна в лъжите си! Една лъжа неизменно водеше към друга.
Неохотно, защото й предстоеше още доста път пеша, тя се смъкна от коня и го подгони в обратна посока. После прихвана полите си и бързо закрачи към господарската къща. Отчаяно си блъскаше главата за някаква убедителна история за очакващите я слуги. Трябваше да обмисли всеки детайл, за да не се оплете в измислиците си и да се изложи.
Но когато излезе от гората, заобикаляща голямата къща, изведнъж разбра, че трудностите, които я очакват, ще са далеч по-големи.
Светлина струеше откъм широко отворената входна врата. Слугите и конярите се суетяха наоколо, приготвяйки фенери, и на лунната светлина Софи различи няколко оседлани коня, които току-що извеждаха от конюшните.
Една позната тъмнокоса фигура във високи ботуши за езда стоеше на стълбището. Джулиан даваше разпорежданията си със студен, ясен глас. Очевидно тъкмо бе пристигнал, което означаваше, че е тръгнал от Лондон преди разсъмване.
За момент тя бе обхваната от истинска паника. Достатъчно усилия й костваше да съчини историята за пред слугите, които така или иначе бяха длъжни да й повярват. Но твърде много се боеше, че едва ли ще е способна да излъже убедително съпруга си.