А и Джулиан винаги бе твърдял, че познава кога се опитва да го мами.
„И все пак нямам никакъв друг избор, освен да го направя“ — каза си тя храбро, докато си проправяше път напред. Не биваше да му позволява да рискува живота си на дуел заради нея.
— Ето я, милорд!
— Слава Богу, че й няма нищо!
— Милорд, милорд, погледнете, ето я на края на гората! Това е милейди и изглежда всичко е наред!
Радостните викове събраха всички на входа на къщата, когато Софи се появи между дърветата. Кой знае откъде й хрумна, че развълнуваните възклицания на прислугата донякъде се дължат и на факта, че са били принудени да обясняват отсъствието й на Джулиан.
Графът на Рейвънуд моментално погледна в тази посока и я видя, огряна от лунната светлина. Без нито дума скочи от каменното стълбище, прекоси калдъръмения двор и грубо я грабна в ръце.
— Софи! Едва не умрях от тревога. Къде беше, по дяволите? Добре ли си? Ранена ли си? Бих могъл да те напердаша, задето така ме изплаши. Какво ти се е случило?
Макар и да си даваше сметка за изпитанието, което й предстоеше, Софи бе залята от вълна на облекчение. Джулиан беше тук и тя бе в безопасност. Сега нищо друго нямаше значение. Инстинктивно се сгуши в огромната му прегръдка, слагайки глава на рамото му. Ръцете му конвулсивно притиснаха талията й. Целият бе плувнал в пот, без съмнение бе препускал като луд с Ейнджъл.
— Толкова се изплаших, Джулиан.
— Но едва ли колкото аз преди няколко минути, когато ми казаха, че конят ти се е върнал сам късно следобед. Слугите са те търсили цяла вечер. Тъкмо се готвех да ги изпратя отново. Къде беше?
— Вината… вината е моя, Джулиан. Връщах се от къщичката на Бес. Нещо изплаши бедната ми кобила в гората, а точно в този момент аз не внимавах. Изглежда ме е хвърлила. Ударих си главата и за известно време съм загубила съзнание. Не си спомнях нищо допреди малко. — Велики боже, какви глупости дрънкаше! И говореше прекалено бързо. Трябваше да се овладее.
— Още ли те боли главата? — Джулиан нежно зарови пръсти в разбърканите й къдрици, търсейки рана или подутина. — Удари ли се и някъде другаде?
Софи си даде сметка, че е загубила шапката си за езда.
— Ах, не, не, Джулиан. Добре съм. Искам да кажа, чувствам леко главоболие, но няма нищо тревожно. И… и бебето е добре — добави бързо тя, надявайки се, че това ще отвлече вниманието му от несъществуващите й наранявания.
— А, да. Бебето. Радвам се да чуя, че в това отношение всичко е наред. Но не бива вече да яздиш, докато си бременна, Софи. — Джулиан отстъпи назад, разглеждайки лицето й на лунната светлина. — Сигурна ли си, че си както трябва?
Софи се почувствува твърде облекчена, че той изглежда й вярваше, за да спори точно сега относно възможността да язди. Опита се да се усмихне успокояващо и се ужаси, когато устните й се разтрепериха. Тя бързо премигна.
— Всичко е наред, милорд. Но какво правите вие тук? Смятах, че ще останете в Лондон още няколко дни. Не бяхме известени, че ще се завърнете толкова скоро.
Джулиан я изгледа продължително, после я хвана под ръка и я поведе към групата разтревожени слуги.
— Промених плановете си. Хайде, Софи. Сега ще те поверя на камериерката ти, която ще ти приготви банята и нещо за ядене. Когато отново дойдеш на себе си, ще поговорим.
— За какво, милорд?
— Ами за онова, което действително се е случило днес, Софи.
Глава 19
— Ние всички толкова много се разтревожихме, милейди. Изплашихме се до смърт, че нещо ви се е случило. Просто не можете да си представите. Конярите не бяха на себе си. Когато кобилата ви се появи на двора, те хукнаха да ви търсят, но не откриха никаква следа. Ходиха и при старата Бес, и тя също много се разтревожи като разбра, че не сте се прибрала вкъщи.
— Съжалявам, че ви създадох толкова грижи, Мери. — Софи слушаше с половин ухо разказа на момичето. Но мислите й не се откъсваха от предстоящия разговор с Джулиан. Той не й беше повярвал. Тя си знаеше, че ще усети неискреността й и цялата неубедителност на историята й за това как кобилата я е хвърлила. „И какво трябва да му кажа сега?“ — питаше се отчаяно.
— И на всичко отгоре главният коняр, който винаги има някакви странни предчувствия, започна да тръска главата си и да повтаря, че трябва да търсим тялото ви в езерото. Господи, едва не припаднах, като го чух. Но това не бе нищо в сравнение с онова, което стана, когато негова светлост пристигна толкова неочаквано. Дори и слугите от времето на първата графиня казаха, че никога не са го виждали толкова бесен. Заплаши, че ще уволни всички ни, до един.
На вратата се почука и това сложи край на подробния разказ на Мери за следобедните събития. Появи се едно момиче с поднос за чай. Тя го пое и рече: