— Дай, аз ще сервирам. Нейна светлост има нужда от почивка. — Мери затвори отново вратата и сложи подноса на масата. — О, виждам че готвачката ви е изпратила чудесен кейк. Хапнете нещо, мадам, имате нужда да се подкрепите.
Софи погледна храната и усети, че й се повдига.
— Благодаря, Мери. Ще пийна малко чай. Но не съм гладна.
— Главата ви боли, нали? — каза с разбиране момичето. — А това влияе и на стомаха. Но пийнете поне чаша чай, госпожо.
Вратата се отвори отново и Джулиан влезе, без да си даде труда да почука. Все още носеше костюма си за езда и явно бе чул последните думи на Мери.
— Върви си, Мери. Аз ще се погрижа тя да изпие чая си.
Сепната от появата му, камериерката направи бърз реверанс и нервно се отправи към вратата.
— Да, милорд. — Понечи да натисне бравата, но в същия миг се извърна и рече леко предизвикателно. — Ние всички много се тревожехме за мадам.
— Зная, Мери. Но тя вече е вкъщи и в безопасност и се надявам в бъдеше да се грижите много по-добре за нея.
— Разбира се, милорд. Няма да я изпускаме от очи.
— Отлично. Сега можеш да си вървиш.
Мери изчезна.
Софи отпусна ръце в скута си, когато момичето затвори вратата.
— Няма нужда да тормозиш прислугата, Джулиан. Те не са направили нищо нередно и случилото се следобед изобщо не е по тяхна вина. Аз… — тя се изкашля, — яздила съм но тази пътека десетки пъти през изминалите години. Нямаше нужда да вземам никого със себе си. Тук сме на село, а не в града.
— Но те не са намерили твоето бедно, изпаднало в безсъзнание тяло на пътеката, водеща към къщичката на Бес. — Джулиан се отпусна в едно кресло до прозореца и огледа стаята. — Както виждам, ти си променила доста неща тук, скъпа.
Внезапната смяна на темата бе доста смущаваща.
— Надявам се, че нямате нищо против, милорд — рече потиснато Софи. Имаше ужасното предчувствие, че той е решил да си играе с нея, докато нервите й не издържат и му признае всичко.
— Не, Софи. Ни най-малко. Някога не обичах тази къща. — Погледът му се плъзна но разтревоженото й лице. — Всяка промяна в имението Рейвънуд ще бъде добре дошла, уверявам те. Как се чувстваш?
— Много добре, благодаря. — Думите заглъхваха в гърлото й.
— Радвам се да го чуя. — Той протегна дългите си крака и небрежно скръсти ръце пред гърдите си. — Доста ни разтревожи, както знаеш.
— Съжалявам. — Софи си пое дълбоко дъх и се постара да си припомни грижливо обмислените детайли на своята история. Смяташе, че ако украси версията си с достатъчно подробности, все пак ще бъде спасена. — Като че ли някакво малко животинче изплаши кобилата ми. Някаква катеричка, предполагам. При друг случай това едва ли би създало проблеми. Както знаеш, яздя доста добре.
— Винаги съм се възхищавал на умелата ти езда — съгласи се любезно Джулиан.
Софи почувствува, че се изчервява.
— И тъй, връщах се от старата Бес, където купих най-разнообразни билки. Нагласила бях пакетчетата в джобовете на полата си. И тъкмо се занимавах с тях, защото се боях да не ги разпилея по пътя, когато се случи, разбираш ли?
— Разбирам.
Софи го гледа в продължение на няколко секунди, хипнотизирана от напрегнатия израз на очакване в очите му. Той изглеждаше мрачен и търпелив, но тя знаеше, че това е търпението на ловеца, който дебне плячката си. Тази мисъл я разтърси.
— И… и боя се, че вниманието ми бе другаде, а не в ездата, както би трябвало. Тъкмо се занимавах с едно пакетче сушен ревен — да, мисля, че това беше, — когато кобилата подскочи. Не можах да запазя равновесие.
— И тогава падна и си удари главата?
„Но те не бяха ме намерили в безсъзнание на пътеката!“ — напомни си Софи.
— Не точно, милорд. Залюлях се на седлото, но успях да се задържа още известно време, и изглежда кобилата ме е отнесла навътре в гората. Някъде там ме е хвърлила.
— Ще ти бъде ли по-лесно, ако ти кажа, че току-що се връщам от пътеката, водеща към къщичката на Бес?
Софи го погледна неспокойно.
— Така ли, милорд?
— Да, Софи — рече той много нежно. — Точно така. Взех един фенер и открих някои интересни следи около езерото. Изглежда на тази същата пътека днес е имало още един ездач и още един кон.
Тя скочи на крака.
— О, Джулиан, моля те да не ми задаваш повече въпроси тази вечер! Не съм в състояние да разговарям сега. Напълно съм съсипана. Всъщност, никак не се чувствам добре. Истината е, че се чувствам ужасно.
— Но, предполагам, не поради удар в главата. — Гласът на Джулиан бе дори по-мек и успокояващ, отколкото преди малко. — Та ти просто се поболяваш от тревога, скъпа. Имаш думата ми, че не е нужно да го правиш.