Софи не разбра и не повярва на нежността в думите му.
— Не ви разбирам, милорд.
— Защо не дойдеш тук и не поседиш малко с мен, докато се успокоиш?
Софи погледна с копнеж протегнатата ръка, а после лицето му. Отчаяно се опита да устои на примамката. Трябваше да бъде силна.
— Но… на стола няма място и за мен, Джулиан.
— Ще ти направя място. Ела тук, Софи. Положението не е нито толкова ужасно, нито толкова сложно, колкото ти си мислиш.
Тя си каза, че ще направи огромна грешка, ако отиде при него. Щеше да изгуби и последната си сила, ако му позволеше да я приласкае точно сега. Но болезнено копнееше да усети ръцете му около себе си, а протегнатата му ръка бе действително нещо, на което не би могла да се съпротивлява, толкова слаба и измъчена както беше.
— Сякаш ще е по-добре да си легна малко. — Тя пристъпи към Джулиан.
— Скоро ще си починеш, мъничката ми. Обещавам ти.
Той продължаваше да чака с нежно изражение на безкрайно търпение, докато тя направи втората, а после и третата крачка.
— Джулиан, не биваше да правя това — прошепна тя, когато пръстите му обгърнаха ръката й.
— Аз съм твой съпруг, мила. — Той я сложи в скута си и я притисна до рамото си. — На кого друг можеш да кажеш какво наистина ти се е случило днес, ако не на мен?
При тези думи и последният й кураж изчезна. Много й се бе събрало този ден. Отвличането, заплахата от изнасилване, бягството, мигът, в който държеше джобния пистолет в ръка, за да установи, че не е способна да застреля Уейкот — всичко се стовари наведнъж, за да отнеме силите й.
Ако Джулиан се беше разкрещял, ако се бе вледенил от гняв, тя може би щеше да е в състояние да се съпротивлява. Но нежният му успокояващ тон бе просто неустоим. Тя захлупи лице в рамото му и затвори очи. Ръцете му ласкаво се сключиха около нея, а широките му гърди предлагаха утеха, която не би намерила никъде другаде.
— Обичам те, Джулиан — промълви тя в ризата му.
— Зная, мила, зная. И сега ще ми кажеш истината, нали?
— Не мога да го направя.
Той не започна да спори. Само седеше и галеше гърба й с големите си силни ръце. В стаята настъпи мълчание, докато Софи, поддавайки се още веднъж на изкушението, започна да се отпуска върху него.
— Вярваш ли ми, Софи?
— Да, Джулиан.
— Тогава защо не искаш да ми кажеш какво се е случило днес?
Тя въздъхна дълбоко.
— Защото се боя, милорд.
От мен ли?
— Не.
— Доволен съм да чуя поне това. — Той замълча за момент, после каза замислено. — Някои жени в твоето положение биха имали причини да се боят от съпрузите си.
— Това вероятно са жени, които не са особено зачитани от съпрузите си. Тъжни, нещастни жени, лишени както от уважението, така и от доверието на мъжете си. Жал ми е за тях.
Джулиан издаде глухо възклицание, което бе нещо средно между стон и смях. После върза внимателно кадифената панделка на халата й, която както винаги бе успяла да се развърже.
— Ти, естествено, си изключена от тази група жени, скъпа. Имаш почитта, уважението и доверието ми, нали?
— Вие твърдяхте така, милорд. — Запита се какво ли би било, ако освен всичко това имаше и любовта му.
— Тогава си напълно права да не се боиш от мен, след като съзнаваш, че аз не бих допуснал мисълта да си извършила нещо нередно. Ти никога не би ме измамила, нали. Софи?
Пръстите й се вкопчиха в ризата му.
— Никога, Джулиан. Никога в този живот, нито в някакъв друг. Радвам се, че го разбираш.
— Така е, мъничката ми. — Той отново замълча, а Софи притихна под успокояващата ласка на ръцете му. — Но за нещастие, макар и да ти имам пълно доверие, любопитството ми все още не е задоволено. Искам да знам какво ти се е случило днес. Трябва да се съгласиш, че аз все пак съм твой съпруг, Софи. И това обстоятелство ми дава някои привилегии.
— Моля те, Джулиан, не ме принуждавай да ти кажа. Всичко е наред, уверявам те.
— Нямам намерение да те принуждавам за каквото и да било. Вместо това ще си поиграем на гатанки.
Софи се вцепени в ръцете му.
— Не искам да участвам в никакви игри.
Той не обърна внимание на протеста й.
— Каза ми, че не искаш да ми разкажеш цялата история, защото се боиш. И все пак твърдиш, че не се боиш от мен. Следователно можем да заключим, че се боиш от някой друг. Нима не вярваш, че мога да те защитя, скъпа?
— Не е това, Джулиан. — Тя бързо вдигна глава, не желаейки той да мисли, че се съмнява във възможността му да я защити. — Знам, че ти би направил всичко за мен.
— Така е — рече простичко Джулиан. — За мен ти означаваш твърде много, Софи.