Джулиан се усмихна.
— Доколкото разбрах, в момента той изобщо не е в състояние да се бие. Ти каза, че е в безсъзнание, нали? И предполагам, ще остане така известно време. Аз също имам богат опит с твоите специални чайове, ако си спомняш.
— Не ме дразни, Джулиан.
Той хвана китките й и притисна дланите й към гърдите си.
— Не те дразня, миличка. Само безкрайно се радвам, че си жива и невредима. Никога няма да разбереш какво преживях тази вечер, когато пристигнах и видях, че те няма.
Но тя не се остави да бъде успокоявана, защото знаеше какво й предстои.
— Какво ще правиш, Джулиан?
— Зависи. Колко време смяташ още ще спи Уейкот?
Тя се намръщи.
— Поне още три или четири часа.
— Отлично. В такъв случай по-късно ще се заема с него. — Той започна да развързва панделките на халата й. — А междувременно искам да се уверя, че действително не си ранена никъде.
Софи го погледна много сериозно, когато халатът падна в краката й.
— Джулиан, искам честната ти дума, че няма да предизвикаш Уейкот.
— Не се безпокой за това, скъпа. — Той целуна шията й.
— Думата ти, Джулиан. Настоявам да ми я дадеш! — В момента копнееше повече от всякога да бъде в ръцете му, но това бе по-важно. Стоеше скована и неотстъпчива, опитвайки се да не забелязва топлото примамливо докосване на устните му по шията си.
— Не се грижи за онова, което ще се случи на Уейкот. Аз те се справя с всичко. И той никога вече няма да се доближи до теб.
— По дяволите, Джулиан! Обещай ми, че няма да го предизвикаш! Твоята безопасност за мен е далеч по-важна от глупавото ти мъжко чувство за чест. Знаеш много добре мнението ми за дуелите. Те не доказват нищо, а човек лесно може да загуби живота си. Няма да предизвикваш Уейкот, чуваш ли ме! Дай ми думата си, Джулиан!
Той спря да целува вдлъбнатинката на рамото й и вдигна глава, за да я погледне в очите. За първи път се намръщи.
— Аз не съм лош стрелец, Софи.
— Не ме интересува колко си добър. Не искам да поемаш този риск и толкова!
Той леко вдигна вежди.
— Така ли?
— Да, по дяволите! Не искам да те изгубя в някакъв глупав дуел с човек, който по всяка вероятност е мошеник. Чувствам се по същия начин, както и ти онази сутрин, когато прекъсна дуела ми с Шарлот Федърстоун. Няма да го понеса.
— Никога не си била толкова непреклонна, скъпа — рече той сухо.
— Думата ти, Джулиан. Настоявам да ми я дадеш!
Той изпъшка примирено.
— Добре. След като това е толкова важно за теб, имаш тържественото ми обещание, че няма да викам Уейкот на дуел с пистолети.
Заля я вълна на облекчение и тя затвори очи.
— Благодаря ти, Джулиан.
— А сега позволено ли ми е да любя жена си?
Тя му се усмихна през сълзи.
— Да, милорд.
Един час по-късно Джулиан се надигна и се взря в разтревожените очи на Софи. Пламъкът, който винаги тлееше в тях след като се бяха любили, отново бе отстъпил на мрачна загриженост. Но фактът, че тя толкова държи на него, му вдъхваше увереност.
— Нали ще внимаваш, Джулиан?
— Разбира се.
— Може би е по-добре да вземеш и някое от момчетата със себе си?
— Не, този въпрос трябва да бъде уреден само между Уейкот и мен. Ще се оправя сам.
— Но какво мислиш да правиш? — настоя измъчено тя.
— Ще го принудя да напусне страната. Ще му предложа да емигрира в Америка.
— И как смяташ да го постигнеш?
Джулиан се наведе над нея, ръцете му обгърнаха раменете й.
— Не задавай толкова много въпроси, любов моя. Сега нямам време да им отговарям. Когато се върна, ще ти разкажа всичко. Кълна ти се. — Той притисна устните си към нейните. — А сега си почини.
— Това наистина е абсурдно нареждане. Няма да мога и да мигна, докато не се върнеш.
— Тогава си почети някоя хубава книга.
— Улстоункрафт — заплаши го тя. — Ще чета „Защита на правата на жените“, докато се върнеш.
— Това наистина е достатъчна причина, за да се върна колкото се може по-скоро. — Джулиан се изправи. — Не бива да допускам тези глупости за правата на жените да те покварят напълно.
Тя се надигна и взе ръката му.
— Страх ме е, Джулиан.
— Познавам това чувство. И аз изпитах същото тази вечер, когато пристигнах, а теб те нямаше. — Той нежно освободи ръката си и започна да се облича. — Но сега няма от какво да се боиш. Имаш обещанието ми, че няма да предложа дуел на Уейкот, забрави ли?
— Да, но — тя замълча и нервно прехапа долната си устна, — това не ми харесва, Джулиан.
— Скоро всичко ще свърши. — Той започна да обува ботушите си. — Ще се върна вкъщи преди разсъмване, освен ако не си упоила Уейкот дотолкова, че да не разбира обикновен английски.