— Както казах, ти си дебелоглав и упорит.
— А бебето, скъпа…
— Бебето е добре, милорд. — Споменът за обвиненията на Уейкот се върна. — Трябва да знаете, че не съм ходила при старата Бес, за да се отърва от него.
— Знам, че никога не би направила такова нещо. И все пак е факт, че не биваше да те натоварвам с дете толкова скоро. Можех да го предотвратя.
— Някой ден, милорд — рече Софи със закачлива усмивка, — ще се наложи съвсем точно да ми обясните как се предотвратява подобно събитие. Ан Силвърторн ми е споменавала за вид торбичка, направена от овче черво, която се връзва за мъжкия член с червен конец. Чувал ли сте за такова нещо?
Джулиан простена отчаяно.
— Откъде, по дяволите, Ан Силвърторн знае такива неща? Велики Боже, Софи, ти имаше доста неподходяща компания в Лондон. За щастие успях да те отведа от града, преди познатите на леля ми да те покварят окончателно.
— Много вярно, милорд. А в случая ще съм доволна да науча всичко, свързано с покварата, лично от вас. — Софи влюбено докосна големите му ръце и се наведе да целуне китката му. Когато вдигна глава, видя обичта в очите му.
— Винаги съм смятал — забеляза меко Джулиан, — че ние двамата ще се разбираме доста добре.
— Изглежда отново сте прав, милорд.
Той стана и я изправи до себе си.
— Почти винаги съм прав. — Устните му се притиснаха към нейните. — А когато не съм, ще се надявам ти да се намесваш. Но вече се съмва, скъпа, а аз имам нужда от твоята нежност и твоя огън. Ти просто ме подлудяваш. Когато си в ръцете ми, не мога да мисля за нищо друго. Нека си легнем.
— Това много би ми харесало, Джулиан.
Той я съблече бавно, с безкрайна нежност, мускулестите му ръце докосваха всеки сантиметър от меката й светла кожа. Сведе глава и целуна настръхналите връхчета на гърдите й, а пръстите му намериха изтичащата топлина между бедрата й.
И когато се увери, че тя цялата изгаря за него, той я отнесе в леглото, легна върху нея и я люби дотогава, докато спомените за отминалия ден изчезнаха от съзнанието и на двама им.
След доста дълго време Джулиан се претърколи на една страна, притискайки Софи до рамото си. Прозина се силно и каза:
— Смарагдите.
— Какво смарагдите? — Тя се сгуши до него. — Нали ги намери в кошницата?
— Намерих ги. И ти ще ги носиш още при първия подходящ случай. Нямам търпение да те видя с тях.
Софи притихна.
— Като че ли нямам желание да ги нося, Джулиан. Не ги харесвам. Няма да ми отиват.
— Не ставай глупачка, Софи. Ще изглеждаш великолепно с тях.
— Би трябвало да се носят от някоя по-висока жена. Руса, може би. Във всеки случай, доколкото се познавам, сигурно ще повредя закопчалката и ще ги загубя. По мен нещата винаги се развалят, милорд. Знаете много добре.
Джулиан се усмихна в тъмното.
— В това е чарът ти. Но не се бой, аз винаги ще бъда някъде наблизо, за да събирам изгубените неща, включително и смарагдите.
— Джулиан, аз наистина не искам да нося смарагдите.
— Защо?
Тя замълча.
— Не мога да ти обясня.
— Защото в съзнанието си ги свързваш с Елизабет, нали? — запита той нежно.
Тя леко въздъхна.
— Да.
— Софи, смарагдите на Рейвънуд нямат нищо общо с Елизабет. Те са притежание на моето семейство от три поколения и ще останат у Рейвънуд, докато има графини, които да ги носят. Елизабет може да си е поиграла с тях известно време, но те никога не са й принадлежели в истинския смисъл. Разбираш ли?
— Не.
— Сега ти се инатиш, Софи.
— В това е чарът ми.
— Ти ще носиш смарагдите — зарече се Джулиан и я дръпна върху гърдите си.
— Никога.
— Разбирам. — Зелените му очи проблеснаха зад дългите мигли. — Трябва да те накарам да промениш мнението си.
— Няма начин да го направиш.
— Ах, скъпа. Ти действително продължаваш да ме подценяваш, — Ръцете му я приковаха за целувка и само миг по-късно Софи се обви около твърдото му тяло.
През пролетта на следващата година графът и графинята на Рейвънуд дадоха прием, за да отпразнуват скорошното раждане на своя син. Пристигнаха всички поканени, включително и онези като лорд Даргейт, които за нищо на света не можеха да бъдат откъснати от Лондон по време на сезона.
През един от малкото спокойни промеждутъци на вечерта в градините на Рейвънуд Даргейт многозначително се усмихна на Джулиан.
— Винаги съм смятал, че Софи ще изглежда добре със смарагдите. Беше толкова красива с тях на вечерята.
— Ще й предам комплиментите ти — Джулиан се усмихна доволно. — Отначало не искаше да ги носи. Никак не ми бе лесно да я убедя.
— Чудя се — защо е било необходимо цялото това усилие? — рече замислено Даргейт. — Повечето жени биха били готови на убийство, за да сложат такива скъпоценности.