— Тя ги свързва прекалено много с Елизабет.
— Разбирам какво е безпокоило чувствителна натура като Софи. И как успя да я убедиш?
— Един интелигентен съпруг в края на краищата открива мотивите, които движат жена му. Вярно е, че ми трябваше доста време, но вече започнах да се справям — каза самодоволно Джулиан. — А точно в този случай имах гениалното хрумване да й кажа, че смарагдите на Рейвънуд изключително подхождат на очите ми.
Даргейт го погледна изумено, после избухна в смях.
— Наистина гениално. Софи не би устояла на подобен аргумент. А се оказва, че те подхождат също тъй и на очите на сина ти. Изглежда смарагдите на Рейвънуд няма да се изгубят в поколенията. — Даргейт спря, за да разгледа една малка част от градината, която изглеждаше доста по-различно от останалата пищна зеленина. — Какво е това тук?
— Билковата градина на Софи. Засади я тази пролет и хората от селото вече редовно идват за рецепти и лекове. Тези дни съм похарчил цяло състояние за книги за билките. А Софи вече е готова да издаде и своя собствена. Оженил съм се за изключително енергична жена.
— Винаги съм смятал, че е добре жените да се занимават с нещо — забеляза сухо Даргейт. — Иначе сигурно ще започнат да създават неприятности.
— Забавно ми е да го чуя точно от теб, защото единственото нещо, с което някога си се занимавал, е хазартът.
— Но това може скоро да свърши — обяви спокойно Даргейт. — Говори се, че скъпият ми чичо никак не е добре. От доста време е на легло и вече е взел последното си причастие.
— Което е сигурен знак за близкия край. В такъв случай може ли скоро да очакваме и твоята сватба?
— Първо — рече Даргейт, хвърляйки поглед към къщата, — трябва да намеря подходяща наследница. В имението вече почти няма пари.
Джулиан проследи погледа на приятеля си и видя проблясването на нечии червени коси до отворения прозорец.
— Софи ми каза, че вторият баща на Ан Силвърторн неотдавна се е споминал. И госпожица Силвърторн е наследила всичко.
— Така ми казаха и на мен.
Джулиан прихна.
— Е, тогава късмет, приятелю. Но се боя, че ще ти се отвори доста работа с тази дама. На всичко отгоре, тя е приятелка на съпругата ми, а ти знаеш какво преживях със Софи.
— И все пак оцеля — весело забеляза Даргейт.
— Едвам — Джулиан се ухили и потупа приятеля си по рамото. — Хайде да влезем вътре и ще ти налея от най-доброто бренди, което си вкусвал някога.
— Френско?
— Естествено. Купих една пратка от нашия местен контрабандист преди два месеца. И Софи ми чете морал, че върша нередни неща.
— Ако съдя по отношението й към теб сега, изглежда ти е простила.
— Научих се как да се оправям с жена си, Даргейт.
— И каква е, кажи ми, тайната на брачното щастие? — Даргейт още веднъж разсеяно насочи поглед към прозореца, където стоеше Ан Силвърторн.
— Ще ти се наложи сам да го откриеш. Но те предупреждавам — пътят към семейната хармония никак не е лек. Ала усилието си струва, ако намериш истинската жена.
Много по-късно тази нощ Джулиан се отпусна до Софи. Току-що се бяха любили и тялото му още бе влажно, а блаженството се разливаше в него като силен опиум.
— Тази вечер Даргейт ме питаше за тайната на брачното щастие — промълви той, вземайки Софи в ръцете си.
— Така ли? — Пръстите й чертаеха някакви фигури върху голата му гръд. — И ти какво му каза?
— Че трябва да го открие сам за себе си, но същия мъчителен начин, както и аз. — Джулиан се извърна настрана и отмести косата от лицето й. Усмихна й се, влюбен във всичко нейно. — Благодаря ти, че най-сетне се съгласи да сложиш смарагдите. Неприятно ли ти бе да са на шията ти тази вечер?
Софи бавно поклати глава.
— Не. Отначало не исках да ги нося, но после разбрах, че си нрав. Те чудесно подхождат на очите ти. Когато най-сетне свикнах с тази мисъл, знаех, че с тях ще мисля само за теб.
— Така и трябва да бъде. — Той бавно я целуна, наслаждавайки се на безкрайното щастие, което го изпълваше. Ръката му галеше бедрото й, когато от съседната стая се разнесе пронизителен вик.
— Синът ви е гладен, милорд.
Джулиан простена.
— Той има безпогрешно чувство за време, нали?
— Взискателен е също като баща си.
— Добре, мадам. Оставете бавачката да спи. Ще ви донеса следващия граф Рейвънуд. Успокойте го колкото може по-бързо, а след това ще се заемем с по-важни неща.
„Колко бързо свиквам с бащинството“ — помисли си той, докато влизаше в малката детска стая, подредена в съседство с господарската спалня. И истината бе, че добре се справяше.