— Какво? Да, разбира се. — Софи се извърна към своята билкова аптечка и напълни едно пликче със смес от сладък пирен и ревен.
— Занеси й го и кажи да слага по две щипки на чаша чай. Това ще успокои стомаха й. Ако не се оправи до сутринта, непременно ми съобщи.
— Благодаря, мадам. Алис ще ви бъде вечно благодарна. Тя много страда от нервен стомах. Между другото, лакеят Алън помоли да ви предам, че гърлото вече не го боли толкова, след като е изпил сиропа от бренди и мед, приготвен му от готвача по ваше нареждане.
— Чудесно, радвам се да го чуя — рече нетърпеливо Софи. Болното гърло на лакея Алън бе последното нещо, което бе в състояние да обсъжда тази вечер. — Мери, хайде побързай с чая, моля те.
— Да, госпожо — Мери изприпка навън.
Софи закрачи из стаята, меките й пантофи безшумно докоснаха тъмните фигури на дебелия килим. Тя едва ли забелязваше парчето дантела, което се бе откачило от гарнитурата на халата й и се люлееше над едната й гръд.
Невъобразимо арогантният мъж, за когото се бе омъжила, си мислеше, че е достатъчно само да я докосне, за да отстъпи пред неговата опитност. Той щеше да я ухажва и преследва по всякакви начини и нямаше да я остави на мира, докато не постигне своето. Вече го знаеше. Очевидно за него бе въпрос на мъжка чест да я повали в леглото.
Софи постепенно започваше да разбира, че няма да намери покой, докато Джулиан не се убеди, че е неин господар и в уединението на съпружеската спалня. Шансовете й да изгради хармоничната връзка, за която бе мечтала, бяха твърде малки, докато Джулиан бе съсредоточен единствено върху прелъстяването й.
Тя внезапно спря, питайки се дали графът на Рейвънуд би се задоволил само с една единствена победна нощ. В края на краищата той не бе влюбен в нея. Но в момента тя представляваше голямо предизвикателство, тъй като бе негова съпруга, а му отказваше привилегиите, които по право му принадлежаха. Но ако в един момент той докажеше на себе си и на нея, че най-после е успял да я прелъсти, може би поне за известно време щеше да я остави на мира.
Софи бързо се приближи до украсеното с красива резба медицинско сандъче и се загледа в редиците дървени кутийки и чекмедженца. Разтърсваха я гняв, възмущение и някакво друго чувство, което сега не желаеше да анализира. Не разполагаше с много време. След няколко минути Джулиан щеше да отвори вратата, свързваща спалнята й с неговата. А после да я вземе в прегръдките си и да я докосва по същия начин, както е докосвал своята актриса, балерина или каквато и да е била там.
Мери отвори вратата и влезе в стаята с един сребърен поднос.
— Чаят ви, мадам. Желаете ли още нещо?
— Не, благодаря ти, Мери. Можеш да си вървиш. — Софи изобрази нещо, което трябваше да е обичайната усмивка при сбогуване, но очите на Мери блестяха повече от всякога, когато направи лек реверанс и излезе от стаята. Софи бе сигурна, че чу зад вратата приглушен кикот.
„Слугите изглежда знаят всичко, което става в голяма къща като тази“ — помисли си тя с негодувание. Вероятно за камериерката й не бе тайна, че Джулиан не е прекарал нито една нощ в леглото на жена си. Кой знае защо, тази мисъл й се стори крайно унизителна.
За миг се запита дали част от раздразнението на съпруга й не е породено и от факта, че цялата прислуга умува защо той не посещава новата си жена в спалнята.
Софи събра кураж. Не, тя нямаше да се откаже от целите си само заради мъжката гордост на Джулиан. И без друго той прекалено демонстрираше това свое качество. Протегна ръка към билките и взе щипка лайка и щипка от нещо много по-силно. После сръчно ги разбърка в каната с горещия чай.
След това седна и зачака. Трябваше да седне. Трепереше толкова силно, че едва можеше да се държи на крака.
Не й се наложи да стои дълго в предчувствие на неизбежното. Междинната врата тихо се отвори и тя се стресна. Вдигна очи. Джулиан стоеше на прага в черен копринен халат, избродиран с герба на Рейвънуд. Гледаше я с леко иронична усмивка.
— Толкова си нервна, мъничката ми — каза той нежно, Когато затвори вратата зад себе си. — Така става, когато нещата се отлагат прекалено дълго. В съзнанието ти всичко се е разраснало до ужасяващи размери. Утре заран тези неща ще ти изглеждат съвсем различно.
— Джулиан, за последен път искам да те помоля да не продължаваш по този начин. Чувствам, че нарушаваш духа, ако не и буквата на нашето споразумение.
Усмивката му изчезна и погледът му се втвърди. Той мушна ръце в джобовете на халата и закрачи из стаята.
— Няма отново да обсъждаме моето чувство за чест. Уверявам те, че за мен то е много важно и никога не бих направил нещо, което да го опетни.
— Изглежда имате своя собствена дефиниция за почтеност?