Закрачи из хола, разкъсван между гнева и неуместната радост, че отново ще я види. Главата му се замая от обърканите и противоречиви чувства, които го разтърсваха. Отвори рязко вратата на спалнята си и смаяно се вгледа в собствения си камериер, дълбоко заспал в едно червено кадифено кресло.
— Здравей, Кнептън. Събудих ли те?
— Милорд! — Кнептън се разсъни бързо при вида на ядосания си господар, застанал на вратата. — Съжалявам, милорд. Просто седнах тук да ви почакам. И без да искам съм задрямал.
— Няма нищо. — Джулиан кимна към вратата. — И без това нямам нужда от помощта ти.
— Да, милорд. Сигурен ли сте, че не мога да ви бъда полезен? — Кнептън тръгна към вратата.
— Кнептън.
— Да, милорд. — Камериерът спря и неспокойно се обърна.
— Както разбрах, лейди Рейвънуд е пристигнала тази вечер.
Напрегнатото изражение върху лицето на камериера се смекчи.
— Само преди няколко часа, милорд. Цялата къща бе вдигната на крак, но сега всичко е наред. Лейди Рейвънуд умее да се справя с прислугата.
— Лейди Рейвънуд умее да се справя с всекиго — промърмори Джулиан, когато Кнептън излезе от стаята.
Изчака вратата плътно да се затвори, после свали ботушите и вечерните си дрехи и посегна към халата. Върза копринения колан и за миг остана неподвижен, питайки се как най-добре да се справи с вироглавата си съпруга. В кръвта му ядът все още се бореше с желанието. В еднаква степен му се искаше да излее гнева си върху нея и да я люби. А може би трябваше да направи и двете.
Но едно бе сигурно. Нямаше да пренебрегне пристигането й тази вечер и утре заран да я поздрави на закуска, сякаш нищо не се е случило.
Нито пък щеше да си позволи да стои тук, обзет от колебания, като млад офицер пред първата си битка. Това бе неговият дом и той бе господар в него.
Джулиан си пое дълбоко дъх, изруга тихо и тръгна към вратата, водеща към спалнята на Софи. Грабна една свещ и вдигна ръка, за да почука. Но в последния момент промени решението си. Сега не бе време за любезности.
Посегна към бравата, очаквайки вратата да е заключена отвътре. За негова изненада не се оказа така. Вратата към потъналата в тъмнина спалня на Софи леко се отвори. В първия момент той не можа да я открие сред сенките на елегантното помещение. После съзря очертанията на крехката й фигура под завивките на голямото легло. Долната част на тялото му болезнено се напрегна. „Това е моята жена и тя най-сетне е в спалнята, където е мястото и.“
Софи неспокойно се раздвижи, носена на вълната на някакъв изплъзващ се сън. Бавно се разбуди, гледайки учудено непознатата стая. Очите й се заковаха в пламъка на свещта, приближаваща се безшумно в тъмното. Обхвана я паника, но в следващия миг с облекчение разпозна тъмната фигура, идваща към нея. Изправи се в леглото, притискайки чаршафа под брадичката си.
— Джулиан! Изплашихте ме, милорд. Пристъпвате като призрак.
— Добър вечер, мадам. — Поздравът бе хладен и равнодушен. И бе произнесен с оня много тих и много опасен глас, който никога не предвещаваше добро. — Надявам се, ще ми простите, че не бях вкъщи при вашето пристигане. Както знаете, не ви очаквах.
— Не се безпокойте, милорд. Напълно съзнавам, че пристигането ми е изненада за вас. — Софи отчаяно се опитваше да овладее треперенето на тялото си. Знаеше, че трябва да издържи този сблъсък още от момента, когато реши да напусне „Елсингтън парк“. Прекарала бе часове наред в люлеещата се карета, представяйки си как ще застане лице в лице с гнева на Джулиан.
— Изненада? Думата е твърде слаба.
— Няма нужда да бъдете саркастичен, милорд. Знам много добре, че сте ядосан.
— Колко сте досетлива.
Софи храбро преглътна. По-трудно бе, отколкото си го представяше. Изминалата седмица не бе смекчила отношението му към нея.
— Може би ще е по-добре, ако обсъдим това утре заран.
— Ще го обсъдим сега. Сутринта няма да имаме време, защото ще си заета да опаковаш багажа си за „Елсингтън Парк“.
— Не! Опитай се да разбереш, Джулиан. Не мога да ти позволя да ме отпратиш. — Тя стисна чаршафа още по-здраво. Зарекла се бе да не му се моли. Искаше да бъде спокойна и разумна. В края на краищата той също бе разумен човек. През по-голямата част от времето. — Опитвам се да поправя нещата между нас. Направих ужасна грешка по отношение на теб. Не бях права и сега го разбирам много добре. Дойдох в Лондон, защото реших да ти бъда истинска жена.
— Истинска жена? Софи, зная, че това ще те учуди, но обикновено жените се подчиняват на съпрузите си. Не се опитват да ги мамят и да ги карат да вярват, че са чудовища. И не им отказват правата в спалнята. Както и не се появяват изневиделица в града, след като изрично им е наредено да стоят на село.