Вълната на облекчение едва не я повали. Бе спечелила първия рунд. Той нямаше да я отпрати незабавно. Софи се усмихна с треперещи устни.
— Благодаря, Джулиан.
— Все още няма причина да ми благодарите, мадам. Предстои да уредим доста неща помежду ни.
— Разбирам. Но ние сме интелигентни хора, които по силата на обстоятелствата са вързани един за друг. И трябва да проявяваме известен здрав разум, ако искаме съвместният ни живот да бъде поносим, съгласен ли сте?
— Така ли изглеждат нещата за теб, Софи? Смяташ, че сме вързани един за друг?
— Зная, че бихте предпочел някой по-романтичен израз, милорд. Но аз се опитвам да погледна реалистично на брака ни.
— С други думи, да се опитаме да се справим с положението по най-добрия начин?
Тя засия.
— Точно така, милорд. Също като два коня, принудени да влачат един и същ хомот. Които освен това трябва да споделят една и съща конюшня, да пият от едно и също ведро и да ядат от една и съща купчина сено.
— Софи — прекъсна я Джулиан. — Моля те да престанеш с аграрните сравнения, защото те ми пречат да мисля.
— Съжалявам, милорд.
— Колко мило от твоя страна. Ще се видим утре заран в единадесет, в библиотеката. — Той се обърна и тръгна към вратата, отнасяйки свещта със себе си.
Софи остана сама в тъмнината. Но духът й се рееше някъде, когато отново се върна в голямото легло. Първото препятствие бе преодоляно. Усети все пак, че на Джулиан не му е неприятно да е тук. Ако успееше да се сдържи и да не го провокира сутринта, той щеше да й позволи да остане.
Тя си каза щастливо, че не е грешила по отношение на характера му. Джулиан бе корав и студен човек в много отношения, но беше почтен. И щеше да бъде честен с нея.
Софи три пъти променя решението си какво да облече за разговора с Джулиан на другата сутрин. Сама се упрекваше, че се престарава, сякаш се гласи за бал, а не за обикновена среща със съпруга си. Или за предстояща битка — може би сравнението бе далеч по-подходящо.
Най-сетне избра една лека жълта рокля, украсена с бяло, и помоли камериерката да вдигне косата й на модерен кок.
Когато най-сетне прецени, че е готова, й оставаха само пет минути, за да слезе по стълбите. Забърза през големия хол и спря пред вратата на библиотеката, останала без дъх. Лакеят услужливо я отвори пред нея и тя влезе с лице, озарено от бодра усмивка.
Джулиан бавно се надигна от мястото си и я поздрави с официален поклон.
— Нямаше нужда да бързаш толкова, Софи.
— Всичко е наред — увери го тя, пристъпвайки бързо напред. — Не исках да ви карам да чакате.
— Пословичен е навикът на съпругите да карат мъжете си да чакат.
— О! — Тя не знаеше как точно да приеме сухата забележка. — Е, някой друг път и аз ще го направя. — Огледа се и забеляза едно зелено копринено кресло. — Тази сутрин съм нетърпелива да чуя решението ви относно моето бъдеще.
Насочи се към зеленото кресло, но моментално се спъна. Успя да запази равновесие и погледна надолу, за да види каква е причината. Джулиан проследи погледа й.
— Май че панделката на пантофката ти се е развързала — забеляза учтиво той.
Софи се изчерви от смущение и бързо седна.
— Така изглежда. — Наведе се и бързо завърза изобличаващото парче панделка. Когато се изправи, видя че Джулиан отново е седнал и я наблюдава със странно примирено изражение.
— Какво има, милорд?
— Нищо. Всичко е съвсем нормално. А сега за твоето желание да останеш в Лондон.
— Да, милорд? — Тя чакаше като в агония да разбере дали изконното й чувство за почтена игра не я е излъгало.
Облегнат на стола, Джулиан се колебаеше, намръщено наблюдавайки лицето й.
— Реших да изпълня молбата ти.
Софи почувствува, че й се завива свят. Усмихна се ослепително, очите й искряха от облекчение и щастие.
— О, Джулиан, благодаря ти! Обещавам ти, че няма да съжаляваш за решението си. Може и да не заслужавам твоята благосклонност, но те уверявам, че ще живея изцяло според твоите представи за съпруга.
— Е, ако не друго, поне ще бъде интересно.
— Джулиан, моля те, говоря съвсем сериозно.
За миг усмивката му просветна.
— Зная. Чета намеренията ти в очите ти. И точно затова ти давам още един шанс, скъпа. И преди ти казах, че очите ти разкриват всичко.
— Кълна ти се, ще бъда образцова съпруга. Толкова благородно е от твоя страна да ми простиш за случая в „Елсингтън парк“.
— Предлагам никога вече да не го споменаваме.
— Чудесна идея! — съгласи се тя въодушевено.
— Е, с това въпросът е уреден. И можем най-сетне да опитаме оная работа като мъж и жена.