Очите на Софи тревожно се разшириха, а дланите й внезапно овлажняха. Не бе очаквала той да прояви чак такова неприлично нетърпение по отношение на интимната страна на брака им. В края на краищата, беше само единадесет часа сутринта.
— Тук ли, милорд? — запита едва чуто, хвърляйки поглед към мебелите в библиотеката. — Сега?
— Разбира се, че тук и сега. — Джулиан сякаш не забелязваше смаяното й изражение. Той ровеше в едно от чекмеджетата на бюрото си. — А, ето ги. — Измъкна купчина писма и картички и й ги подаде.
— Какво е това?
— Покани. За приеми, тържества, вечеринки и балове, както знаеш. Все неща от този род. Трябва да им се отговори. Аз мразя да отговарям на покани, а секретарят ми е зает с по-важни неща. Избери си някои, които ти се струват интересни, и изрази съжаленията си на другите.
Софи озадачено разглеждаше купчината картички в ръката си.
— И това ли ще е първото ми задължение като съпруга, милорд?
— Точно така.
Един миг тя стоя неподвижно, чудейки се дали онова, което изпитва, е облекчение или разочарование. Би трябвало да е облекчение.
— Ще съм щастлива да се погрижа, Джулиан, но ти знаеш по-добре от всеки, че имам твърде малък светски опит.
— Това, Софи, е едно от най-похвалните ти качества.
— Благодаря, милорд. Сигурна бях, че все пак притежавам някои.
Той й хвърли недоверчив поглед, но предпочете да не коментира забележката й.
— За щастие имам решение на проблема с твоята неопитност. Ще ти осигуря професионален водач, който да те преведе през дебрите на светското общество тук.
— Водач?
— Леля ми, лейди Френсис Синклер. Можеш спокойно да я наричаш Фани. Всички я наричат така, дори и Принцът. Мисля, че ще ти се стори интересна. Тя самата се смята за доста еманципирана. Всяка сряда следобед с приятелката си събират един малък салон дами с интелектуални наклонности. Сигурно ще те покани да се присъединиш към нейния малък клуб.
Софи долови ироничната снизходителност в гласа му и тъжно се усмихна.
— Нима нейният клуб е също като клубовете на джентълмените място, където можеш да пиеш, да залагаш и да се забавляваш до сутринта?
Джулиан й хвърли гневен поглед.
— Разбира се, че не.
— Колко жалко. Но независимо от това мисля, че ще харесам леля ти.
— Скоро ще разбереш дали е така. — Джулиан погледна часовника в библиотеката. — Тя ще пристигне всеки момент.
Софи бе смаяна.
— Тя ще ни посети тази сутрин?
— А защо не? Преди час получих съобщение, че има намерение да ни дойде на гости. Сигурно ще я придружава приятелката й Хариет Ратънбъри. Двете са неразделни. — Джулиан леко присви устни. — Леля ми е много нетърпелива да те види.
— Но как е разбрала, че съм в града?
— Това е едно от нещата, които ще трябва да научиш, Софи. Тук клюките се разнасят от само себе си по въздуха. Запомни го добре, защото последното нещо, което желая да чуя, са клюки по отношение на жена ми. Ясно ли е?
— Да, Джулиан.
Глава 6
— Съжалявам, че закъснях, но знам, че всички вие ще ми простите, защото успях да се добера до втората част. Ето я, прясно отпечатана и все още с мирис на мастило. Буквално трябваше да рискувам живота си, за да я получа. Не съм виждала такава навалица от последните фойерверки в Ковънт гардън.
Софи и другите десет гостенки в обзаведения в египетски стил салон в бяло и златно се извърнаха към младата червенокоса жена, току-що нахлула през вратата. Тя стискаше в ръка тънка неподвързана книжка и очите й светеха от вълнение.
— Моля те, седни, Ан. Знаеш много добре, че всички изгаряме от любопитство. — Лейди Френсис Синклер, кацнала грациозно върху тапицираното в бяло и златно и украсено с малки резбовани сфинксове канапе, кимна на закъснялата гостенка. — Но първо ми позволи да ти представя съпругата на моя племенник, лейди Рейвънуд. Тя пристигна в града само преди седмица и прояви интерес към нашите сбирки. Софи, това е госпожица Ан Силвърторн. Вие двете сигурно ще се срещнете и довечера на бала у Илвъртън.
Софи се усмихна топло на новодошлата. Тя се забавляваше отлично, откак Фани Синклер и Хариет Ратънбъри я въведоха в своята компания миналата седмица.
Джулиан бе прав по отношение на своята леля и нейната приятелка. Те наистина бяха неразделни, макар че в първия момент човек бе поразен не толкова от сходството, колкото от различията между двете жени.
Фани бе висока, с патрициански черти, надарена с черна коса и смарагдовозелени очи, които изглежда бяха отличителният знак на клана Синклер. Тя бе в началото на петдесетте, жизнерадостно, очарователно създание, което се чувстваше като риба във вода сред градската суета.