Гласът на Фани изведнъж ги стресна и прекъсна думите му.
— Софи, Джулиан, добър вечер. Сигурно вече сте решили, че изобщо няма да дойдем. — Фани се промъкна между завесите като видение в бронзова коприна. Хариет Ратънбъри вървеше плътно зад нея, в прословутия си тоалет с пищен тюрбан.
— Здравейте всички. Толкова съжалявам, че закъсняхме — Хариет весело се усмихна на Софи. — Изглеждаш прекрасно тази вечер, скъпа. Това бледосиньо много ти отива. Защо сте се нацупили? Да не се е случило нещо?
Софи успя веднага да изобрази радушна усмивка и издърпа ръката си от тази на Джулиан.
— Не, Хари, просто се тревожехме за вас.
— Нямаше нужда — увери я Хариет, сядайки с въздишка на облекчение. — Всичко бе по моя вина. Ревматизмът ме замъчи рано този следобед и открих, че съм свършила лекарството си. Милата Фани настояваше да изпратим за ново и поради тази причина започнахме да се обличаме за театъра прекалено късно. Как е тази вечер? В добра форма ли е Каталани?
— Чух, че точно преди началото на първото действие е стоварила нощното гърне върху главата на любовника си — рече бързо Софи.
— Тогава със сигурност представлението ще бъде страхотно — разкиска се Фани. — Всички знаят, че тя е най-добра, когато се скара с някой от любовниците си. Изглежда оттам черпи вдъхновението си.
Джулиан хвърли поглед към външно спокойното лице на Софи.
— Още по-интересна сцена се разиграва тук, в тази ложа лельо Фани, и вие с Хари сте причината.
— Едва ли — промърмори Фани. — Ние никога не а намесваме в сцени, нали Хари?
— Велики боже, не. Това не ни подобава.
— Достатъчно — рязко каза Джулиан. — Току-що научих че изучавате „Мемоарите“ на Федърстоун във вашия салон и сряда. Какво стана с Шекспир и Аристотел, дявол да го взе ме?
— Те са мъртви — забеляза Хариет.
Фани не обърна внимание на приглушеното хихикане на Софи и махна ръка с отегчена грация.
— Джулиан, ти имаш прилично образование и знаеш колко широки могат да бъдат интересите на един интелигентен човек. А всички в моя малък клуб са много интелигентни. На непресъхващата жажда за знания не бива да се поставят ни какви ограничения.
— Фани, предупреждавам те, че не желая да занимаваш Софи с тези глупости.
— Твърде късно е — прекъсна го Софи. — Вече ме занимаваха.
Той се извърна към нея с гневен поглед.
— Тогава трябва да се опитаме да намалим вредните ефекти. Няма да четеш следващите издания. Забранявам ти. — Той стана. — А сега, ако ми позволите, уважаеми дами, ще отида да видя къде се забави Майлс. Скоро ще се върна.
— Върви, Джулиан — промърмори окуражително Фани. — Ще се оправим и без теб.
— Без съмнение — съгласи се студено той. — И гледайте Софи да не падне през парапета, докато се опитва да разгледа по-добре Шарлот Федърстоун. — Кимна, изгледа ледено жена си и напусна ложата.
Софи въздъхна, когато завесата се затвори след него.
— Много е добър във финалните реплики — забеляза тя.
— Всички мъже са много добри във финалните реплики — допълни я Хариет, докато вадеше бинокъла от обшитата си с мъниста чантичка. — Защото им се налага да ги използват твърде често. Имам чувството, че те винаги тръгват нанякъде. На училище, на война, към клубовете или към любовниците си.
Софи за миг се замисли.
— В случая обаче ми се струва, че не ставаше дума за потегляне, а по-скоро за бягство.
— Съвсем точно — съгласи се весело Фани. — Напълно си права, скъпа. Току-що станахме свидетели на едно стратегическо отстъпление. Джулиан вероятно е усвоил тази тактика при Уелингтън. Както виждам, ти доста бързо свикваш с ролята на съпруга.
Софи направи гримаса.
— Надявам се, че не обръщате внимание на опитите му да диктува какво да четем на нашите събирания.
— Мило мое момиче, не се тревожи за подобни баналности — каза безгрижно Фани. — Разбира се, че не обръщаме внимание на Джулиан. Мъжете са толкова ограничени в представите си за онова, което трябва да правят жените, не мислите ли?
— Джулиан не е лош човек, Софи, но и той, като всички мъже, си има слаби места. — Хариет вдигна малкия бинокъл и се взря през него. — Едва ли можем да го виним, като си спомним какво преживя с първата графиня. Изпитанията на бойното поле сигурно също са засилили склонността му да гледа мрачно на живота. Джулиан притежава изключително чувство за дълг и… аха, ето я.
— Коя? — запита Софи, макар мислите й да бяха заети с Елизабет и отражението на войната върху характера на един мъж.
— Великата Федърстоун. Както виждам, тази вечер носи зелена рокля. И огърлицата от диаманти и рубини, която й е подарил Ашфорд.
— Наистина ли? Колко великолепно скандално след всичко, което написа за него във втората част на „Мемоарите“. Лейди Ашфорд ще позеленее. — Фани веднага извади своя бинокъл и го нагласи на очите си.
— Ще ми услужиш ли с бинокъла си? — запита Софи Хариет. — Не се сетих да си купя.
— Разбира се. Тази седмица ще ти намерим един. Човек просто не бива да идва на опера без него. — Хариет се усмихна с обичайната си малко мрачна усмивка. — Толкова много неща могат да се видят тук.
— Да. — Софи фокусира малкия бинокъл върху блестяща та жена в зелено. — Толкова много може да се види. Напълно си права за огърлицата. Забележителна е. Повече от ясно е защо една жена ще е недоволна от съпруга си, когато открие, че той подарява на любовницата си подобни дрънкулки.
— Особено ако съпругата е принудена да се примирява с далеч по-семпли бижута — рече замислено Фани, спирайки поглед върху обикновения медальон на шията на Софи. — Чудя се защо Джулиан още не ти е дал смарагдите на Рейвънуд?
— Смарагдите не ми трябват. — Софи, която все още разглеждаше ложата на Шарлот Федърстоун, видя един познат рус мъж да влиза там. Веднага позна лорд Уейкот. Шарлот се извърна, за да го поздрави с красив жест на обсипаната си с пръстени ръка. Уейкот се наведе над искрящите от диаманти пръсти с елегантен апломб.
— Ако питаш мен — каза словоохотливо Хариет на Фани, — твоят племенник ги е гледал прекалено дълго на първата си жена.
— Хм, може и да си права, Хари. Носейки тези смарагди, Елизабет не му е причинила нищо друго освен мъка. И е възможно Джулиан да не иска да вижда повече точно тези камъни на никоя жена. Видът им твърде мъчително би му припомнял за Елизабет.
Софи се зачуди дали точно това е истинската причина, поради която Джулиан все още не й бе дал семейните скъпоценности. Боеше се, че има и друга, по-малко ласкателна причина.
Една жена трябваше да притежава осанка и блясък, за да носи скъпи бижута, особено драматични камъни като смарагдите. Джулиан може и да не смяташе, че жена му е достатъчно представителна за скъпоценностите на Рейвънуд. Или не я смяташе за достатъчно красива.
Но миналата нощ, спомни си тя тъжно, в един кратък миг на близост Джулиан я бе накарал да се почувствува много привлекателна.