— Наистина ли? Колко великолепно скандално след всичко, което написа за него във втората част на „Мемоарите“. Лейди Ашфорд ще позеленее. — Фани веднага извади своя бинокъл и го нагласи на очите си.
— Ще ми услужиш ли с бинокъла си? — запита Софи Хариет. — Не се сетих да си купя.
— Разбира се. Тази седмица ще ти намерим един. Човек просто не бива да идва на опера без него. — Хариет се усмихна с обичайната си малко мрачна усмивка. — Толкова много неща могат да се видят тук.
— Да. — Софи фокусира малкия бинокъл върху блестяща та жена в зелено. — Толкова много може да се види. Напълно си права за огърлицата. Забележителна е. Повече от ясно е защо една жена ще е недоволна от съпруга си, когато открие, че той подарява на любовницата си подобни дрънкулки.
— Особено ако съпругата е принудена да се примирява с далеч по-семпли бижута — рече замислено Фани, спирайки поглед върху обикновения медальон на шията на Софи. — Чудя се защо Джулиан още не ти е дал смарагдите на Рейвънуд?
— Смарагдите не ми трябват. — Софи, която все още разглеждаше ложата на Шарлот Федърстоун, видя един познат рус мъж да влиза там. Веднага позна лорд Уейкот. Шарлот се извърна, за да го поздрави с красив жест на обсипаната си с пръстени ръка. Уейкот се наведе над искрящите от диаманти пръсти с елегантен апломб.
— Ако питаш мен — каза словоохотливо Хариет на Фани, — твоят племенник ги е гледал прекалено дълго на първата си жена.
— Хм, може и да си права, Хари. Носейки тези смарагди, Елизабет не му е причинила нищо друго освен мъка. И е възможно Джулиан да не иска да вижда повече точно тези камъни на никоя жена. Видът им твърде мъчително би му припомнял за Елизабет.
Софи се зачуди дали точно това е истинската причина, поради която Джулиан все още не й бе дал семейните скъпоценности. Боеше се, че има и друга, по-малко ласкателна причина.
Една жена трябваше да притежава осанка и блясък, за да носи скъпи бижута, особено драматични камъни като смарагдите. Джулиан може и да не смяташе, че жена му е достатъчно представителна за скъпоценностите на Рейвънуд. Или не я смяташе за достатъчно красива.
Но миналата нощ, спомни си тя тъжно, в един кратък миг на близост Джулиан я бе накарал да се почувствува много привлекателна.
Софи нито се оплака, нито поиска някакви обяснения, когато по-късно същата вечер Джулиан я придружи до вкъщи и заяви, че смята да прекара час или два в клуба си. Той се чудеше защо тя не възрази, докато се качваше обратно в каретата, обзет от мрачни мисли. Конете поеха по тъмните нощни улици. Наистина ли Софи не се интересуваше как ще прекара останалата част от вечерта или просто бе благодарна, че не се кани отново да нахлуе в спалнята й.
Всъщност, Джулиан не се канеше да ходи в клуба си тази вечер. Единственото му намерение бе да отведе Софи у дома и да прекара останалата част от нощта, разкривайки й удоволствията на брачното легло. Този път, даде си дума той, щеше да го прави само за нея. Представяше си как бавно я съблича, целувайки всеки сантиметър от кадифената й кожа, докато тя стане напълно готова. Този път нямаше да загуби самообладание в последната минута и да я обладае диво и необуздано. Щеше да бъде много внимателен и да й покаже, че удоволствието може да бъде и за двамата.
Миналата нощ не успя да се овладее в един твърде критичен момент. А това не бе обичайно за него. Влязъл бе в спалнята на Софи напълно уверен в себе си, убеден, че иска да я люби само за нейно добро.
Но истината бе, че я желаеше толкова много, че я чака толкова дълго, и когато най-сетне потъна в стегнатото й тръпнещо тяло, вече бе изчерпал всички резерви на търпението си. Очевидно ги бе изразходил през предишната седмица, когато се опитваше да стои настрана от нея.
Споменът за всепоглъщащото желание, когато най-накрая се вряза в копринената й мекота, бе достатъчен, за да пламне отново целият. Джулиан тръсна глава, смаян до каква степен нещата се бяха развили и станали почти неконтролируеми. Не можеше да проумее как Софи успя да го завладее в такава степен.
Нямаше смисъл да се опитва да анализира чувствата си, реши той най-сетне, когато каретата спря пред вратата на клуба му. Важното бе да не позволи на страстта си да го обсеби напълно. Трябваше да се справи с нея, а това означаваше да се справи със Софи. Трябваше да държи юздите със здрава ръка, заради доброто и на двама им. Вторият му брак не биваше да поеме в същата посока като първия. Не само това, но и Софи се нуждаеше от защитата му. Тя бе прекалено наивна и доверчива.
Но докато влизаше в топлото убежище на клуба, на Джулиан все му се струваше, че чува далечното ехо от подигравателния смях на Елизабет.