— Добро утро, Софи. Както виждам, ходила си да яздиш.
— Да, милорд. Утринта беше чудесна. — Очите й неволно се заковаха на двата пистолета за дуел, закачени точно над главата му. Това бяха смъртоносни, едрокалибрени оръжия с дълги цеви, дело на Ментон, един от най-прочутите оръжейници в Лондон.
Джулиан й се усмихна с лек упрек.
— Ако ми бе съобщила, че имаш желание да яздиш днес, щях да съм щастлив да ти правя компания.
— Яздих с приятели.
— Разбирам. — Веждите му се надигнаха по характерния начин, който издаваше известно раздразнение. — Това трябва ли да означава, че не ме считаш за приятел?
Софи мислено се запита дали някога човек би рискувал живота си просто заради един приятел.
— Не, милорд. Вие не сте ми приятел. Вие сте мой съпруг.
Изражението му се втвърди.
— Бих искал да бъда и двете, Софи.
— Наистина ли, милорд?
Той седна и бавно затвори книгата.
— Като че ли не го смяташ за възможно.
— А възможно ли е наистина?
— Мисля, че да, ако и двамата се опитаме. Следващия път, когато решиш да пояздиш, Софи, трябва да ми разрешиш да те придружа.
— Благодаря, милорд. Ще го имам предвид. Но не бих искала да ви откъсвам от работата ви.
— Ще ми бъде приятно. — Той се усмихна предразполагащо. — Винаги можем да оползотворим времето си с дискусии по селскостопанските методи.
— Боя се, че вече изчерпихме темата за овцевъдството, милорд. А сега ви моля да ме извините, защото трябва да тръгвам.
Неспособна да издържи нито миг повече този директен сблъсък, Софи се завъртя и избяга от стаята. Прибирайки колите на дрехата, тя хукна нагоре по стълбите към усамотението на спалнята си.
Неспокойно закрачи из нея, съчинявайки писмото до Шарлот Федърстоун, когато Мери почука на вратата.
— Влез — махна тя с ръка и камериерката и се появи с нейната малка зелена шапчица за езда. — О, Боже, да не съм я загубила в хола, Мери?
— Лорд Рейвънуд казал на слугата, че сте я изгубила преди няколко минути в библиотеката, мадам. Изпраща ви я, за да не се чудите къде е.
— Ясно. Благодаря. А сега, Мери, бих искала да остана сама. Смятам да се заема с кореспонденцията си.
— Разбира се, госпожо. Ще се погрижа никой да не ви безпокои.
— Благодаря. — Софи се отпусна до писалищната маса, за да напише писмото.
Наложи се да направи няколко опита, но най-сетне остана доволна от резултата.
Уважаема госпожице Ш. Ф.
Получих Вашата скандална бележка във връзка с нашия общ приятел тази сутрин. Заплашвате ме, че ще публикувате някои интимни писма, ако аз не се поддам на изнудване. Но аз няма да направя подобно нещо.
Ще си позволя да Ви съобщя, че Вие ми нанесохте тежка обида, за която изисквам удовлетворение. Предлагам да уредим този въпрос утре заран. Вие ще изберете оръжието, разбира се, но аз предлагам пистолети, тъй като лесно мога да си ги осигуря.
Ако сте загрижена за честта си поне толкова, колкото и за пенсията си на старини, ще ми изпратите веднага Вашия положителен отговор.
Искрено ваша:
Софи грижливо сгъна бележката и я запечата. Сълзи пареха очите й. По никакъв начин не можеше да прогони от съзнанието си мисълта за любовните писма на Джулиан до една куртизанка. Любовни писма! Софи знаеше, че би продала душата си за подобен знак на привързаност от Рейвънуд. И той имаше нахалството да претендира за приятелството й, както и за съпружеските си права над нея!
По жестока ирония на съдбата утре призори Софи щеше да рискува живота си за един мъж, който не я обичаше и вероятно не можеше да я обича.
Отговорът на Шарлот Федърстоун пристигна късно следобед и бе донесен от някакъв мърляв червенокос хлапак направо в кухнята. Бележката бе кратка и делова. Софи затаи дъх, когато седна, за да я прочете.
Мадам,
Утре призори е напълно приемливо, както и пистолети те. Предлагам Лейтънфийлд, тъй като мястото се намира недалеч от града и вероятно е пусто по това време.
До утре заран, оставам с уважение:
Вечерта, когато се готвеше да си легне, чувствата на Софи бяха в пълен хаос. Знаеше, че продължителното й мълчание по време на вечерята раздразни Джулиан, но изобщо не бе в състояние да води някакъв обикновен разговор. Когато той се оттегли в библиотеката, тя се извини и се прибра в стаята си.
По-късно, в усамотението на спалнята си, тя за стотен път прочете ужасяващата кратичка бележка на Федърстоун, чудейки се как събра смелост за подобно нещо. Но вече бе късно за отстъпление. Утре животът й щеше да бъде в ръцете на съдбата.
Софи извърши обичайните си приготовления за лягане, но знаеше, че няма да заспи тази нощ. След като Мери й пожела „лека нощ“, тя застана до прозореца и втренчено се загледа навън, питайки се дали само след няколко часа на Джулиан няма да му се наложи да подготви погребението й.