„А може би само ще бъда ранена“ — каза си тя, докато въображението й отчаяно рисуваше кървави сцени. Може би смъртта й щеше да бъде дълга и мъчителна, резултат на инфекция, причинена от огнестрелни рани.
А може би Шарлот Федърстоун щеше да бъде тази, която ще умре.
При мисълта за убийството на друго човешко същество на Софи съвсем й премаля. Тя преглътна мъчително, питайки се дали нервите й ще издържат, докато удовлетвори изискванията на честта. Не смееше и да вземе нещо успокоително, за да не повлияе на реакциите й сутринта.
Опита се да се успокои, казвайки си, че с малко повече късмет и тя, и Шарлот щяха да се отърват с по едно леко нараняване. Или пък и двете нямаше да улучат и никоя дори нямаше да бъде ранена. Това би било най-добрият финал на историята.
Но малко по-късно отново я обзеха мрачни мисли. Малко вероятно бе нещата да минат чак толкова гладко. Напоследък съдбата съвсем не се бе оказала благосклонна към нея.
Побиха я хладни тръпки. „Как понасят мъжете това ужасно очакване на опасността и смъртта?“ — питаше се тя, продължавайки да крачи из стаята. Те се сблъскваха с него не само в навечерието на дуел, но и на бойното поле, и в морето. Софи изтръпна.
Запита се дали Джулиан е преживял някога това кошмарно очакване и си спомни историята за дуела, на който той се бе бил за честта на Елизабет. Сигурно е имал и моменти, подобни на тези, в дългите часове преди битката. А може би като мъж той не бе чак дотам склонен да се поддава на лоши предчувствия. Или се бе научил да ги контролира.
За първи път на Софи й се стори, че този мъжки кодекс на честта е прекалено суров, безпощаден и претенциозен. Но спазването му поне гарантираше на мъжете респект от страна на себеподобните им. И ако не друго, след като всичко свършеше, Джулиан поне малко щеше да я уважава.
Но дали наистина? Дали един мъж бе способен да уважава жената, опитала се да спази неговия мъжки кодекс на честта, или самата идея би му се сторила смешна?
С тази мисъл Софи се отдалечи от прозореца. Очите й се спряха на малкото ковчеже за бижута на тоалетката и тя си спомни черния пръстен.
Тръпка на съжаление я прониза. Ако утре я убиеха, нямаше вече кой да отмъсти за Амелия. „И кое е по-важно? — запита се тя. — Да отмъстя за Амелия или да не позволя любовните писма на Джулиан да бъдат отпечатани?“
Не, тя наистина нямаше никакъв избор. От доста време вече знаеше, че чувствата й към Джулиан бяха много по-силни от някогашното й желание да открие прелъстителя на сестра си.
Но нима любовта към Джулиан я караше да бъде непочтена към паметта на сестра си?
Изведнъж всичко стана така ужасно сложно. За момент чудовищността на ситуацията заплашваше да я задуши. Софи имаше желание да избяга и да се скрие някъде, докато в света се възцари някакъв нормален порядък. Дотолкова бе погълната от мислите си, че изобщо не забеляза кога междинната врата зад нея се отвори.
— Софи?
— Джулиан! — Тя сепнато се извърна. — Не ви очаквах милорд.
— Ти твърде рядко ме очакваш. — Той бавно прекрачи н стаята, наблюдавайки я напрегнато. — Нещо не е наред ли, скъпа? Изглеждаше ми доста разстроена по време на вечерята.
— Аз… аз не се чувствах добре.
— Главоболие? — информира се той сухо.
— Не, главата не ме боли, благодаря. — Тя говореше съвсем механично и изведнъж си даде сметка, че го каза прекалено бързо. А трябваше да се хване за първото подхвърлено й извинение. Намръщи се, неспособна да измисли някакъв убедителен отговор. Може би стомахът…
Джулиан се усмихна.
— Не се опитвай да измисляш подходящи болести за толкова кратко време. И двамата знаем, че не ги умееш много тези неща. — Той застана точно пред нея. — Защо не ми кажеш истината? Сърдиш ми се, нали?
Софи вдигна очи и в тях се отрази целият калейдоскоп от емоции, които изпитваше тази вечер към него. Гняв, любов, негодувание, страст и над всичко — сковаващ страх, че никога вече няма да го види, няма да лежи в ръцете му и да изпита отново онази крехка близост, появила се предишната нощ помежду им.
— Да, Джулиан, сърдя ти се.
Той кимна, сякаш всичко му беше ясно.
— Заради онази глупава сцена в операта, нали? Не ти хареса, че ти забраних да четеш „Мемоарите“.
Софи сви рамене, играейки си с капака на ковчежето за бижута.
— Бяхме се разбрали по отношение на четивата ми, милорд.
Джулиан спря поглед на малкото ковчеже, после го премести на извърнатото й лице.