Но тя бе омъжена жена, която споделяше леглото със своя съпруг, напомни си ядно Джулиан. И нямаше никакви основания да се бои, че ще бъде изоставена като сестра си. Да, той искаше наследник, дявол да го вземе — точно това му бе нужно. Последното нещо, което би направил, бе да я отхвърли, когато тя носи детето му.
Софи имаше защитата на закона и личната клетва на графа на Рейвънуд да я пази и да се грижи за нея. Да се сравнява със сестра си бе проява на типично женско слабоумие и той нямаше да го търпи. Длъжен бе да я накара да разбере, че между съдбата на сестра й и нейната няма нищо общо.
Защото със сигурност нямаше намерение да прекарва повече самотни нощи в леглото.
Джулиан дълго лежа буден, умувайки как точно да внуши тези неща на жена си, и най-сетне задряма. Но сънят му бе неспокоен и няколко часа по-късно притварянето на вратата на Софи към коридора го сепна в просъницата му.
Той се раздвижи, питайки се дали вече е време за ставане. Но когато отвори едното си око и хвърли сърдит поглед към прозореца, видя, че навън все още е тъмно.
Никой не излизаше толкова рано на езда в Лондон, дори Софи. Джулиан се обърна и си каза, че трябва да се опита да заспи. Но някакъв инстинкт му попречи да задреме отново. Зачуди се кой бе отворил вратата на Софи в този безбожен час.
Най-накрая, неспособен да устои на надигналото се любопитство, той стана от леглото и се приближи към междинната врата. Отвори я съвсем тихо.
Минаха няколко секунди докато разбере, че леглото на Софи е празно. В момента, когато тази мисъл достигна до съзнанието му, чу лекият тропот на карета под прозорците. Ослуша се и разбра, че е спряла.
Прониза го внезапен и необясним страх.
Хвърли се към прозореца и разтвори завесите в същия миг, когато познатата слабичка фигура, облечена в мъжки панталони и риза, скочи в затворената карета. Кестенявата коса на Софи бе сплетена на плитки и навита под шапката. В ръката си тя носеше някакво дървено сандъче. Кочияшът — слаб, червенокос младеж, облечен в черно — шибна конете и каретата бързо се отдалечи надолу по улицата.
— Дявол да те вземе, Софи! — Пръстите на Джулиан се вкопчиха толкова силно в завесите, че едва не ги смъкнаха от корниза. — И да те отнесе в ада, проклета мръснице!
Обичам те. А ти обичаш ли ме, Джулиан?
Сладка, лъжлива мръсница.
— Ти си моя — скръцна със зъби той. — Ти си моя и по-скоро ще те изпратя в пъкъла, отколкото да позволя да идеш при някой друг.
Пусна пердето и се втурна в стаята си, навличайки една риза и чифт панталони. Грабна ботушите си и изтича в преддверието. На стълбището спря за момент, за да ги обуе, после хукна към задния вход. Трябваше да изведе един кон от конюшните и да се опита да догони каретата, докато все още не бе станало късно.
В последния момент той се извърна и се хвърли към библиотеката. Трябваше му оръжие. Сигурно щеше да се наложи да убие мъжа, отвлякъл Софи. А после щеше да реши какво да прави с невярната си съпруга. Ако тя си мислеше, че ще търпи и с нея онова, което бе търпял с Елизабет, дълбоко се лъжеше.
Пистолетите ги нямаше на стената!
Джулиан едва успя да осъзнае този факт, когато от улицата се чу конски тропот. Той изтича към предната врата и я отвори тъкмо в момента, когато една жена в черно, с плътен воал пред лицето, тъкмо се готвеше да слезе от висок сив жребец. Забеляза, че тя яздеше по мъжки, а не със странично седло.
— О, слава Богу! — Жената видимо се сепна от появата му на вратата. — Боях се, че ще се наложи да събудя цялата прислуга, за да стигна до вас. Така е много по-добре. Може би все пак ще успеем да предотвратим скандала. Те тръгнаха към Лейтънфийлд.
— Лейтънфийлд? — Това нямаше никакъв смисъл. Там имаше само добитък и дуелисти.
— Побързайте, за Бога! Може да вземете коня ми. Седлото не е дамско, както виждате.
Джулиан не се поколеба. Хвана юздата на сивия кон и скочи на седлото.
— Коя, по дяволите, сте вие? — запита той властно жената с воала. — Неговата съпруга?
— Не, няма как да разберете сега, но скоро и това ще стане. Само побързайте!
— Влезте в къщата — нареди Джулиан, докато сивият кон танцуваше под него. — Почакайте вътре. Ако някой от прислугата ви открие, кажете, че аз съм ви поканил.
Пришпори коня, без да дочака отговора й. Защо, за Бога Софи и нейният любовник бяха тръгнали към Лейтънфийлд? Но скоро изостави този въпрос, премисляйки кой ли от мъжете в града бе подпечатал съдбата си, отвличайки жена му тази сутрин.
Лейтънфийлд бе студен и влажен в смътната светлина преди зазоряване. Тъмна групичка дървета с натежали от влага клони стояха приведени под притихналото небе. От земята се надигаше мъгла и увисваше гъста и сивкава на височината на коленете. Малката затворена карета на Ан, жълтият кабриолет недалеч от нея и самите коне сякаш плуваха във въздуха.