Ваша:
Препрочете бележката и я запечата. Щеше да помоли Ан да я предаде. Ан изглежда знаеше как се уреждат подобни неща.
И с това целият фарс щеше да приключи, помисли си Софи, облягайки се на стола. Бе казала истината на Джулиан. Тази сутрин получи добър урок. Нямаше смисъл да се опитва да спечели уважението на съпруга си, придържайки се към неговия мъжки кодекс на честта.
И вече знаеше, че има твърде малък шанс да спечели любовта му.
Като цяло, изглежда не си струваше да се опитва да спасява брака си. Нямаше надежда да промени правилата, установени от Джулиан. Прикована бе в този затвор с кадифени стени и трябваше да се възползва по възможно най-добър начин от положението. От днес нататък тя щеше да върви по своя собствен път и да живее своя собствен живот. С Джулиан щяха да се срещат от време на време по вечеринки и балове и в спалнята.
Тя щеше да се постарае да го дари с наследник, а в замяна на това той щеше да се грижи да е добре облечена, добре нахранена и добре настанена през останалата част от живота й. Сделката не беше лоша, а само някак много тъжна и безсмислена.
Не това бе бракът, за който беше мечтала, но в края на краищата бе длъжна да приеме реалностите. И, както си напомни тя, ставайки от писалището, имаше да върши и други неща тук, в Лондон. Достатъчно време загуби, опитвайки се да спечели любовта и привързаността на Джулиан. Явно той не бе способен на такива чувства.
Но, както бе казала и на него, тя имаше и други планове. Крайно време бе да се съсредоточи върху издирването на прелъстителя на сестра си.
Решена да се посвети на това начинание, Софи се приближи до гардероба и огледа циганския костюм, който щеше да носи на маскения бал на лейди Мъсгроув. Съзерцава известно време пъстрата рокля, шала и маската, а после се приближи до малкото ковчеже за бижута.
Необходим й бе план за действие, начин да привлече вниманието на някой, който е виждал черния пръстен.
Неочаквано и хрумна нещо. Какво по-добро начало на издирванията й от това да носи пръстена на бала с маски, където собствената й самоличност щеше да остане тайна? Интересно дали някой щеше да го забележи и да направи някакъв коментар. Това все пак щеше да е някакво указание къде да търси предишния му притежател.
Но до бала имаше много време, а тя бе станала твърде рано. Напълно бе изтощена, физически и психически. Отпусна се на леглото с намерението само малко да подремне, но скоро потъна в дълбок сън.
Долу, в библиотеката, Джулиан се взираше в празното огнище. Забележката на Софи, че никой мъж не заслужава ставането рано сутрин и риска от куршум, кънтеше в ушите му. Подобно нещо бе казал и той след дуела заради Елизабет.
„И все пак тази сутрин Софи бе направила точно това“ помисли си Джулиан. Бог да му е на помощ, но тя бе извършила нещо недопустимо за порядъчна жена. Извикала бе на дуел една от най-известните куртизанки и бе станала призори с намерението да рискува главата си заради един въпрос на чест.
И всичко само защото съпругата му си мислеше, че е влюбена в него и не можеше да понесе любовните му писма до една друга жена да бъдат отпечатани!
Трябваше да бъде благодарен на Шарлот, че поне се бе въздържала да спомене, че перлените обици, които носеше тази сутрин, бяха също подарък от него, направен преди години. Той ги позна веднага. Ако Софи научеше за обиците, щеше да обезумее поне двойно повече. Фактът, че Шарлот не се бе подиграла на младата си съперница заради перлите, свидетелстваше недвусмислено за уважението й към жената, която я бе предизвикала.
„Софи има основание да се ядосва“ — помисли си уморено Джулиан. Предоставил й бе достатъчно пари, но не бе особено щедър с онези подаръци, които вероятно всяка жена очаква от съпруга си. Ако една куртизанка заслужаваше перли, то какво тогава заслужаваше една сладка, страстна, предана съпруга с нежно сърце?
Но той не си бе направил труда да й купи никакви бижута. Причината бе, че част от него все още не можеше да се примири със загубата на смарагдите. Колкото и безнадеждно да изглеждаше, Джулиан не искаше да си представи, че графинята на Рейвънуд ще носи нещо друго освен семейните скъпоценности.