— Видял те е! Велики боже. Какво ли си е помислил, когато се качи в каретата? — Ан действително изглеждаше ужасена.
Софи сви рамене.
— Предположил е, че отивам при друг мъж.
— Това обяснява изражението му, когато ми отвори вратата — прошепна Джейн. — Тогава разбрах защо толкова често го наричат дявол.
— Господи! — произнесе мрачно Ан. — Предположил е, че си също като първата му жена. Някои хора казват, че я е убил заради изневерите й.
— Глупости — възрази Софи. Тя никога не бе вярвала на тези приказки, по-точно — никога не бе искала да им повярва, но сега за миг се замисли докъде ли би могъл да стигне в гнева си Джулиан. Тази сутрин със сигурност беше бесен. „Ан е права — помисли си Софи, потръпвайки. — В не един момент там, в библиотеката, самият дявол гледаше от тези зелени очи.“
— Ако питаш мен, днес на два пъти животът ти е висял на косъм — каза Джейн. — Не само едва не те раниха на дуел, но и не по-малка опасност те е заплашвала от страна на Джулиан, когато те е видял да се качваш в каретата.
— Не се безпокойте, вече си взех поука. Отсега нататък ще бъда точно такава съпруга, каквато мъжът ми очаква. Няма да се меся в живота му и в замяна ще очаквам той да не се меси в моя.
Ан замислено прехапа устни.
— Не съм съвсем сигурна, че ще стане точно така, Софи.
— Уверявам ви, че ще стане — зарече се тя. — Но искам да те помоля за още една услуга, Ан. Би ли предала още едно писмо на Шарлот Федърстоун?
— Софи, моля те — рече неспокойно Джейн. — Стига вече. Направи достатъчно в това отношение.
— Не се тревожи, Джейн. Това е последното. Ще го сториш ли за мен, Ан?
Приятелката й кимна.
— Да. И какво ще й пишеш? Почакай, нека отгатна. Искаш да й изпратиш двестате лири, нали?
— Точно така. Джулиан все пак й ги дължи.
— Невероятно — промълви Джейн.
— Стига си се измъчвала, Джейн. Както казах, всичко приключи. Чакат ме далеч по-важни неща. Още повече, че отдавна трябваше да се заема с тях. Не знам защо позволих бракът до такава степен да ме разсее.
Зад маската очите на Джейн проблеснаха с моментно любопитство.
— Убедена съм, че в началото бракът е нещо доста разсейващо, Софи. Не се упреквай.
— Е, тя вече е научила, че е безсмислено да се опитва да промени един мъж — забеляза Ан. — След като веднъж си направила грешката да се омъжиш, най-доброто е да се опиташ да се дистанцираш от съпруга си, доколкото е възможно и да се заемеш с нещо по-интересно.
— Ти си истински експерт по въпросите на брака, нали? — запита Джейн.
— Научих доста, докато гледах какво става със Софи. А сега ще ни кажеш ли какви са тези много по-важни неща, мила?
Софи се поколеба, питайки се доколко да сподели с приятелките си историята на черния пръстен. Но преди още да реши, една висока фигура в черно, с качулка на главата и тъмно домино, се плъзна към нея и дълбоко й се поклони. Цветът на очите бе неразгадаем на светлината на фенерите.
— Ще ми окажете ли честта за един танц, госпожо циганко?
Софи погледна в засенчените очи и изведнъж й стана студено. Спонтанно понечи да откаже, но се сети за пръстена. Все от някъде трябваше да започне търсенето си и нямаше представа кой би я насочил по следата, която й трябваше. Тя направи лек реверанс.
— Благодаря, благородни господине. Ще ми е приятно да потанцувам с вас.
Мъжът с черната пелерина и маската я поведе към средата на залата без нито дума. Тя забеляза, че той носи черни ръкавици, а усещането, че е в прегръдките му, не й бе никак приятно. Той танцуваше умело и съвсем благоприлично и все пак тя долавяше някаква заплаха.
— Предсказвате ли бъдещето, госпожо циганко? — запита мъжът с нисък грубоват глас, примесен с някаква хладна закачливост.
— Понякога.
— Както и аз. Понякога.
Това я сепна.
— Така ли, сър? И какво бъдеще ще предскажете на мен?
Ръката в черна ръкавица докосна черния пръстен на Софи.
— Извънредно интересно бъдеше, госпожо. Наистина, извънредно интересно. Нищо друго не може да се предскаже на толкова смела млада жена, която смее да носи този пръстен открито.
Глава 12
Софи замръзна. Със сигурност би се препънала, ако партньорът й не я бе задържал и дори стиснал ръката й малко болезнено.
— Познавате ли този пръстен, сър? — запита тя, опитвайки се да говори спокойно.
— Да.
— Колко странно. Винаги съм си мислила, че той е нещо съвсем необикновено.
— Действително е необикновен, мадам. Малцина са онези, които биха го разпознали.
— Разбирам.
— Мога ли да узная как е попаднал у вас? — запита тихо мъжът с качулката.