— Не ми приписвайте неща, които не съм казал, госпожо циганко. Въпросната дама е моя жена — заяви категорично Джулиан. — За всички ни би било много по-удобно, ако тя е влюбена в мен. Аз само исках да я уверя, че трябва да бъде съвсем спокойна с любовта си към мен.
— Защото тогава вие бихте използвал тази любов, за да я контролирате?
— Всички гадателки ли тълкуват думите на клиентите си толкова свободно?
— Ако смятате, че онова, което чувате, не си струва парите, не се безпокойте. Не желая да ми плащате точно това предсказание.
— Но дотук не научих нищо за съдбата си. Вие само се опитахте да ми дадете множество съвети.
— Разбрах, че търсите начин да промените живота си?
— А защо просто не ми кажете дали изобщо ме очаква някакво щастие в бъдеще? — предложи Джулиан.
— Освен ако не решите да промените нещо много основно, сър, вие ще получите оня брак, който толкова искате. И вие, и жена ви ще тръгнете по свои собствени пътища. Вероятно ще я виждате толкова често, колкото е необходимо, за да си осигурите наследник, и тя ще се старае да не се изпречва на пътя ви през останалото време.
— Звучи така, сякаш жена ми има намерение да се цупи през цялата останала част от брака ни — сухо отбеляза Джулиан. — Твърде неприятна перспектива. — Той още веднъж нагласи шала, който щеше да се плъзне на пода, а след това пръстите му проследиха формата на черния метален пръстен на ръката й. Очите му бавно се спряха върху него.
Какво необикновено украшение, госпожо циганко. Всички гадателки ли носят такива пръстени?
— Не. Това е един спомен. — Тя се поколеба и трепна уплашено. — Познавате ли този пръстен, сър?
— Не, но е изключително грозен. Кой ви го даде?
— Принадлежеше на сестра ми — произнесе предпазливо Софи. Трябваше да остане спокойна, Джулиан проявяваше само обикновено любопитство. — Нося го понякога, защото той ми напомня съдбата й.
— И каква е била съдбата й? — Сега Джулиан я гледаше съсредоточено, сякаш можеше да я види под маската.
— Тя бе достатъчно глупава да се влюби в човек, който не отвърна на чувствата й — прошепна Софи. — Вероятно, както и вие, той не е бил податлив на този род емоции, но не е имал нищо против, че тя им се е поддала. Тя отдаде сърцето си и това й коства живота.
— Мисля, че сте извлякла погрешна поука от историята на сестра си — каза нежно Джулиан.
— Е, поне нямам намерение да се самоубивам — отвърна Софи. — Но и не възнамерявам да принеса толкова ценен дар на някой мъж, който не е способен да го оцени. Извинете ме, сър, но видях едни мои приятели там, до прозореца. Трябва да говоря с тях. — Тя се опита да се измъкне от хватката на Джулиан.
— А какво стана със съдбата ми? — Той хвана двата края на копринения шал.
— Вашата съдба е в ръцете ви, сър. — Софи ловко се измъкна изпод шала и избяга в тълпата.
Джулиан остана сам насред площадката за танци с пъстрия копринен шал в силните си пръсти. В продължение на няколко мига той стоя замислено, после с лека усмивка го сгъна и го прибра във вътрешния си джоб. Знаеше къде ще намери своята циганка по-късно тази вечер.
Все тъй усмихнат, той излезе навън, за да потърси каретата си. Леля Фани и Хариет щяха да придружат Софи на връщане, както бе уговорено. Джулиан реши, че може да се отбие за час-два в някой от своите клубове, преди да се прибере вкъщи.
Настроението му бе далеч по-приповдигнато, отколкото през деня, и причината бе ясна. Вярно, че Софи продължаваше упорито да му се сърди и да се чувствува обидена, задето не й прости стореното сутринта. Но му стигаше и това, че както обикновено тя бе казала истината, когато твърдеше, че го обича.
Почти бе сигурен в това, когато следобед намери гривната, захвърлена върху възглавницата си. И то само защото не бе влетял в стаята й и не бе я сложил сам на ръката й. Само една влюбена жена би захвърлила толкова скъп подарък и би настоявала вместо него за някакъв сонет.
Той не беше особено добър в сонетите, но щеше да се постарае да съчини някоя малка бележчица следващия път, когато се опиташе да й даде гривната.
Сега повече от всякога му се искаше да узнае съдбата на смарагдите. С тях новата графиня на Рейвънуд щеше да изглежда чудесно. Представи си я с огърлицата и с нищо друго върху себе си.
Тази картина за миг заслепи съзнанието му, слабините му се напрегнаха и натежаха. По-късно, обеща той сам на себе си. По-късно той щеше да вземе своята циганка в ръце, щеше да я докосва и целува, докато застене от желание, докато закопнее за осъществяването, докато отново му признае любовта си.