— Ан Силвърторн? — Даргейт направи гримаса. — Чувал съм, че тя е решила изобщо да не се омъжва.
— Софи като че ли е мислела същото — промърмори Джулиан. Той се сети за младата жена в момчешки дрехи, която сутринта държеше пистолетите, и се намръщи при спомена за червените коси, които се подаваха под шапката. — Във всеки случай мога да те уверя, че двете твърде много си приличат. Стой настрани от нея, Даргейт. Тя е в състояние да ти причини не по-малко неприятности, отколкото Софи на мен.
Даргейт му хвърли любопитен поглед.
— Ще го запомня. Ако наследя титлата, ще имам все пак някакви възможности да спася имението. И последното нещо, което ще ми трябва, е необуздана и вироглава жена като Софи.
— Жена ми не е нито необуздана, нито вироглава — заяви недвусмислено Джулиан.
Даргейт го погледна замислено.
— Прав си. Елизабет бе необуздана и вироглава. А Софи просто притежава висок дух. Тя е съвсем различна от твоята първа графиня, нали?
— Напълно различна. — Джулиан си наля чаша портвайн. — Не мислите ли, че е време да сменим темата.
— Съгласен — рече Даргейт. — Представата да си търся богата и благосклонна наследница и да се оженя само за да спася имението, е напълно достатъчна да ме накара да пожелая здраве и дълъг живот на чичо си.
— Почти — поправи го с весело съчувствие Майлс, — но не съвсем. Ако това имение попадне в ръцете ти, всички знаем, че ще направиш всичко необходимо, за да го запазиш.
— Да. — Даргейт гаврътна портвайна си и посегна към бутилката. — И тогава ще имам доста задължения, нали?
— Както казах преди малко — вметна Джулиан, — мисля, че е време да сменил темата. Имам един въпрос към двама ви, като се надявам, че нито въпросът, нито отговорът ще бъдат споменати някъде другаде. Разбирате ли ме?
— Естествено — произнесе спокойно Даргейт.
Майлс кимна сериозно.
— Ясно.
Джулиан погледна първо към единия, после към другия. Имаше им пълно доверие.
— Да сте виждали или чували някъде за някакъв пръстен от черен метал, украсен с триъгълен знак и някаква животинска глава?
Даргейт и Търгуд се спогледаха, после се извърнаха към Джулиан и поклатиха глави.
— Не мисля — рече Майлс.
— Важно ли е? — запита Даргейт.
— Може би — каза тихо Джулиан. — А може би не. Но ми се струва, че съм чувал слухове за подобни пръснат носени от членовете на някакъв клуб.
Даргейт се намръщи замислено.
— Като ги спомена сега се сетих, че май и аз съм ги чувал. Някакъв колежански клуб, като че ли така беше. Млади мъже използвали черните пръстени, за да се разпознават. Но всичко бе доста мистериозно и не помня някой да е споменавал какви са целите на клуба. Защо те интересува?
— Един такъв пръстен е попаднал у Софи. Даден й е бил от… — Джулиан замълча. Нямаше право да говори за историята на сестра й Амелия. — От някаква приятелка в Хемпшър. Видях го и изпитах любопитство, защото видът му бе съвсем необичаен.
— Вероятно е само някакъв спомен — рече небрежно Майлс.
— Доста грозно нещо — продължи Джулиан.
— Ако си беше направил труда да подариш на жена си подходящи бижута, нямаше да й се налага да носи разни вехтории от ученическите години — каза грубо Даргейт.
Джулиан се намръщи.
— И чувам това от човек, който смята някой ден наистина да се ожени за пари? Не се безпокой за бижутата на Софи Даргейт. Уверявам те, че съм напълно способен да се погрижа за нуждите й в това отношение.
— След време. И все пак, жалко за смарагдите. Кога смяташ да признаеш, че те са изчезнали завинаги? — заниза безжалостно Даргейт.
Майлс го погледна изумено.
— Изчезнали ли са?
Джулиан се намръщи.
— Откраднаха ги. Но все някой ден ще се появят при някой бижутер, когато крадецът няма да се удържи и ще ги заложи.
— Ако скоро не дадеш някакво обяснение, хората ще повярват на твърдението на Уейкот, че не би понесъл да ги видиш на друга жена, след като вече веднъж си ги подарил на Елизабет.
Майлс бързо кимна.
— Каза ли на Софи, че смарагдите са изчезнали? В противен случай тя би се почувствувала много нещастна, ако чуе за забележката на Уейкот, че не искаш тя да ги носи.
— Ако се наложи, ще й обясня всичко — каза ледено Джулиан. А междувременно тя трябваше да се научи да носи онези бижута, които бе подбрал за нея, по дяволите! — Що се отнася до черния пръстен… — продължи той по-меко.
— Какво за него? — погледна го Даргейт. — Да не би това, че Софи го носи, да те тревожи?