Хариет усмихнато размени поглед с Фани и отново се задълбочи в книгата си.
Но планът успя и тази вечер Софи бе радушно посрещната от една очарована домакиня, която не би и посмяла да мечтае графинята на Рейвънуд да се появи в дома й. После вече не бе чак толкова трудно да влезе в дирите на лорд Ътъридж И ако не бяха постоянните покани на Уейкот за танц, всичко би тръгнало съвсем добре.
— Ще се осмеля да кажа, че вие сте твърде различна от първата съпруга на Рейвънуд — промълви Ътъридж със сладникав глас.
Софи, която с тревога очакваше да я заговори, му се усмихна окуражително.
— Познавахте ли я добре, милорд?
Усмивката на Ътъридж не беше приятна.
— Да речем, че съм имал удоволствието на няколко лични разговора с нея. Тя бе извънредно очарователна. Направо зашеметяваща. Пленителна, тайнствена, завладяваща. Само с една усмивка можеше да омагьоса някой мъж за дълго време. И беше също, предполагам, извънредно опасна.
„Сукуба“. Софи си спомни странните знаци върху черния пръстен. Много от мъжете сигурно са чувствали необходимостта да се защитят от жена като Елизабет, дори и добро волно да са се поддавали на чара й.
— Често ли посещавахте съпруга ми и първата му жена в Рейвънуд? — запита Софи възможно най-предпазливо.
Ътъридж сухо се разсмя.
— Рейвънуд твърде рядко бе с жена си. Или поне не и след първите няколко месеца от брака им. Но тези първи месеци бяха доста забавни за всички останали, уверявам ви.
— Забавни? — Софи леко потръпна.
— Да, разбира се — охотно потвърди Ътъридж. — Имаше сцени и публични скандали, с които градът се развлича почти цяла година. Но след това Рейвънуд и жена му тръгнаха по свои собствени пътища. Някои казват, че той е предприел постъпки за развод точно преди Елизабет да умре.
Колко ли е мразил Джулиан тези публични сцени. Не бе чудно, че той толкова се боеше новата му жена да не стане център на клюките. Софи се опита да се върне на първия си въпрос.
— Бил ли сте някога в имението Рейвънуд, милорд?
— Два пъти, доколкото си спомням — рече той небрежно. — Но не за дълго, макар че Елизабет можеше да бъде и очарователна. Не обичам да стоя на село. Човек като мен просто няма какво да търси там. В града се чувствам далеч по-добре.
— Разбирам. — Софи внимателно се вслушваше в гласа и интонацията на Ътъридж, опитвайки се да прецени дали той бе човекът с черната пелерина и маската, който я предупреди за пръстена на бала с маски. Но изглежда не беше той.
И ако Ътъридж говореше истината, той едва ли бе прелъстителят на Амелия. Който и да е бил онзи мъж, той е идвал в Рейвънуд повече от два пъти. Амелия се бе срещала доста често с любовника си в продължение на три месеца. Естествено, съществуваше и възможността Ътъридж да я лъже относно честотата на визитите си, но тя не виждаше защо би си дал труда да го направи.
Цялата тази история с разкриването на виновника за смъртта на сестра и се бе оказала извънредно трудна, призна тя пред себе си.
— Кажете ми, мадам, смятате ли да следвате примера на предшественичката си? Ако е тъй, надявам се да ме включите в плановете си. Мога даже да обмисля още едно пътуване до Хемпшър, ако решите да ме поканите — изрече Ътъридж с опасно тих глас.
Едва прикритата обида изтръгна Софи от унеса й. Тя спря по средата на дансинга и ядосано вирна глава.
— Какво точно намеквате, милорд?
— Съвсем нищо, скъпа, уверявам ви. Попитах ви просто от любопитство. Изглеждахте заинтригувана от действията на предишната графиня и аз се зачудих дали не проявявате вкус към същия безразсъден живот, който тя водеше.
— Ни най-малко — каза напрегнато Софи. — Не мога да си представя откъде сте останал с това впечатление.
— Успокойте се, мадам. Не исках да ви обидя. Но чух някои слухове и те събудиха любопитството ми.
— Какви слухове? — разтревожи се изведнъж Софи. Ако историята с дуела се бе разчула, Джулиан щеше да е бесен.
— Нищо особено, уверявам ви. — Ътъридж се усмихна капризно и небрежно намести изкуственото цвете в косите й. — Само някакви дрънканици за смарагдите на Рейвънуд…
— О, това ли — отдъхна си Софи. — И какво за тях милорд?
— Доста хора се чудят защо вие никога не ги носии публично. — Гласът на Ътъридж бе изключително учтив, но очите му я пронизваха.
— Колко странно. Учудвам се, че хората си губят времето да разсъждават за такива неща. Струва ми се, че танцът свърши, милорд.