— Цяло щастие е, че имаш талант за заровете и картите.
— Едно от многото полезни неща, които усвоих в Итън рече небрежно Даргейт. — Той скочи в каретата, спряла пред двамата мъже. Джулиан го последва и седна срещу него.
Добре, но ми струваше доста. А сега да видим какво получих срещу своите петстотин лири.
— Според Игърс, който обикновено е осведомен за подобни неща, има поне трима или четирима мъже, които все още носят черните пръстени — рече замислено Даргейт.
— Но успяхме да научим само две имена — Ътъридж и Варли. — Джулиан си спомни мъжа, който бе спечелил парите му. Колкото повече печелеше Игърс, толкова по-склонен бе да разговаря с Даргейт и него. — Чудя се дали някой от тях не е дал пръстена на приятелката на Софи. Спомням си, че Ътъридж е идвал в имението. Както и Варли. — Джулиан вкопчи ръка в страничната облегалка, припомняйки си като че ли безкрайния списък на завоеванията на Елизабет.
Даргейт се престори, че не забелязва посоката на разсъжденията му, и се върна на въпроса.
— Поне имаме някаква отправна точка. Или Ътъридж, или Варли е мъжът, дал пръстена на приятелката на жена ти.
— Проклятие. Не ми харесва това, Даргейт. Но поне едно нещо е сигурно — Софи никога вече не бива да носи този пръстен. Ще се погрижа да бъде унищожен веднага. — А това действие, потръпна той вътрешно, щеше да създаде нови неприятности между него и Софи. Тя очевидно бе много привързана към черния пръстен.
— По този въпрос съм напълно съгласен. След като вече изяснихме значението му, действително не бива да го носи повече. Но тя все още не знае какво символизира пръстенът, Рейвънуд. За нея той е само някакъв спомен. Смяташ ли да й кажеш истината?
Джулиан ядосано поклати глава.
— Какво? Че първоначалният му собственик е принадлежал към някакъв таен клуб, чиито членове са се обзалагали на това, да сложат рога на най-високопоставените мъже в Лондон? Едва ли. Тя и без това има твърде ниско мнение за мъжете като цяло.
— Така ли? — запита развеселен Даргейт. — Тогава ти и госпожата доста си подхождате. И твоето мнение за жените не е особено високо. И заслужаваше да се ожениш за жена, която да ти върне комплимента.
— Достатъчно, Даргейт. Тази вечер имам да върша и по-важни неща от това да споря с човек, чието мнение за жените не е много по-различно от моето. Във всеки случай Софи не е като повечето жени.
Даргейт леко се усмихна в полумрака.
— Да, знам. Чудех се дали ти самият го осъзнаваш. Пази я добре, Рейвънуд. В нашия свят има достатъчно вълци, на които ще достави огромно удоволствие да я разкъсат.
— Едва ли някой го знае по-добре от мен. — Джулиан се загледа през прозореца на каретата. — Къде искаш да те оставя?
Даргейт сви рамене.
— При Брук, предполагам. Имам желание да пийна нещо в цивилизована обстановка след оня пъкъл, който преди малко напуснахме. А ти къде отиваш?
— Да намеря Софи. Тя е на вечеринката на лейди Делимор тази вечер.
Даргейт се ухили.
— И без съмнение е царицата на вечерта. Жена ти много бързо стана популярна. Тези дни навсякъде по „Бонд стрийт“ и в салоните младите дами се появяват в състояние на някакъв очарователен безпорядък. Панделките провисват, шапките се изкривяват, шаловете се влачат но пода. Много е забавно, но никоя не успява да го прави така непринудено като Софи.
Джулиан се усмихна на себе си.
— Защото тя наистина не го прави нарочно. Просто й е вродено.
Петнадесет минути по-късно той вече се луташе из тълпата, изпълнила балната зала на лейди Делимор. Даргейт беше прав, забеляза леко развеселен. В тоалетите на повечето млади жени в салона като че ли наистина нещо не бе наред. Украшенията за коса бяха втъкнати в прическите по някакъв странен начин, панделки се влачеха но пода, шаловете се изплъзваха, привидно случайно. Той едва не стъпка едно ветрило, провиснало на дълъг шнур от китката на собственичка та си.
— Здравей, Рейвънуд. Графинята ли търсиш? — Джулиан погледна през рамо и съзря един барон на средна възраст, с когото понякога обсъждаше известията от войната.
— Добър вечер, Трен. Случайно търся лейди Рейвънуд. Някаква следа от нея?
— Следите от нея са навсякъде, момчето ми. Само се огледай. — Пийналият барон кимна към препълнената бална зала. — Не можеш да мръднеш, без да настъпиш някоя панделка или шал или нещо друго от тоя сорт. Преди малко си поговорих с твоята госпожа. Даде ми рецепта за сироп, който щял да разреши храносмилателните ми проблеми. Имал си голям късмет да се ожениш за нея, приятелю. Тя ще се погрижи да доживееш до дълбоки старини. А междувременно сигурно ще ти роди една дузина синове.