Последната забележка накара Джулиан да присвие устни. Той никак не бе сигурен, че Софи е склонна да му роди толкова синове. Много добре си спомняше, че тя не искаше да бързат с детето.
— Къде я видя последно, Трен?
— Май че танцуваше с Ътъридж. — Добродушното лице на Трен внезапно се помрачи. — Това не е най-добрата компания за нея, момчето ми. Знаеш кой е Ътъридж. Развратник до мозъка на костите си. На твое място бих прекратил незабавно едно такова познанство.
Джулиан замръзна. Как, по дяволите, Ътъридж се беше добрал до Софи? А още по-важно бе защо го е направил.
— Ще се погрижа веднага. Благодаря ти, Трен.
— За мен бе удоволствие. — Лицето на барона отново се проясни. — Поблагодари от мое име на графинята за лековития сироп. Нямам търпение да го опитам. Бог ми е свидетел, че ми омръзна да карам само на картофи и хляб. Искам отново да забия зъби в някой сочен бифтек.
— Ще й кажа. — Джулиан затърси с поглед Ътъридж из тълпата. Не го откри, но съзря Софи. Тя тъкмо се канеше да излезе в градината. Уейкот я следваше на късо разстояние.
„Някой ден ще ми се наложи да се погрижа за Уейкот“ — обеща си Джулиан.
Градините бяха великолепни. Софи бе чувала, че те са гордостта на лорд Делимор. При всякакви други обстоятелства тя би се наслаждавала на гледката, която представляваха на лунната светлина. Изкусно подрязаните храсти, терасите и лехите с цветя бяха оформени с голямо умение.
Но тази вечер ефектно разпръснатата зеленина затрудняваше преследването на Ътъридж. Всеки път, когато заобиколеше някой жив плет, тя се озоваваше в нов ъгъл на лабиринта. С отдалечаването от къщата й ставаше все по-трудно да се ориентира в мрака. На два пъти се натъкна на двойки, напуснали балната зала в търсене на уединение.
Колко далече би могъл да отиде Ътъридж, питаше се с нарастващо раздразнение. Градините не бяха чак толкова големи, че да се изгуби. А после се зачуди защо му е притрябвало да предприема продължителна обиколка из тях.
Отговорът на този въпрос й хрумна почти веднага. Човек като него без съмнение би използвал усамотението на градините за някаква среша. Може би дори и сега някоя безпомощна млада жена слушаше неговите изкусни ласкателства и си мислеше, че е влюбена. Ако той бе човекът, прелъстил Амелия, тя щеше да се погрижи Ътъридж никога да не се ожени за Корделия Байд или за която и да било друга невинна наследница.
Прибра полите си, канейки се да заобиколи една малка статуя на Пан, стърчаща насред лехата, когато чу стъпки зад себе си.
— Не е разумно да се разхождате сама тук — изрече в мрака Уейкот. — Една жена би могла съвсем да се изгуби в тези градини.
Софи изумено се извърна към виконта, който я наблюдаваше от известно разстояние. Първоначалната й уплаха се превърна в гняв.
— Наистина, милорд, непрекъснато ли трябва да се промъквате зад гърбовете на хората?
— Започвам да мисля, че това е единственият начин да разговарям насаме с вас. — Той направи няколко стъпки напред, светлата му коса изглеждаше почти сребърна на лунната светлина. Контрастът с черните дрехи, които винаги предпочиташе, го караше да изглежда някак нереален.
— Не мисля, че имаме да говорим за нещо насаме. — Пръстите на Софи стиснаха ветрилото. Не й бе приятно да е сама с Уейкот. Предупрежденията на Джулиан вече кънтяха в главата й.
— Грешиш, Софи. Имаме да обсъждаме много неща. Искам да научиш истината за Рейвънуд и Елизабет. Крайно време е.
— Вече знам всичко, което е необходимо — изрече тя спокойно.
Уейкот поклати глава, а очите му проблеснаха в тъмнината.
— Никой не знае цялата истина, а най-малко ти. Ако я знаеше, нямаше да се омъжиш за него. Ти си прекалено сладка и нежна, за да се отдадеш доброволно на чудовище като Рейвънуд.
— Моля ви, престанете веднага, лорд Уейкот!
— Бог да ми е на помощ, но няма да престана. — Гласът му изведнъж подрезгавя. — Нима бих могъл? И нима е толкова лесно? Не съм в състояние да не мисля за това. За нея. За всичко. То ме преследва, Софи. Съсипва ме. Защото можех да я спася, но тя не ми позволи.
Софи за първи път започна да разбира, че каквито и да са били чувствата му към Елизабет, те в никакъв случай не са били повърхностни или мимолетни. Той без съмнение страдаше. Вродената й състрадателност мигновено се пробуди. Тя направи крачка към него и докосна ръката му.
— Мълчете — прошепна тя. — Не се обвинявайте. Елизабет е била много нервна и лесно е избухвала. Дори и ние, които живеехме в околностите на Рейвънуд, го знаехме. Каквото и да е станало, то вече е приключило. Не бива да се измъчвате повече.
— Той я съсипа. — Гласът на Уейкот бе съвсем изтънял. — Той я превърна в онова, което стана. Елизабет не е искала да се омъжи за него, знаете ли? Но семейството й я принудило. Родителите й мислели само за богатството и за титлата на Рейвънуд. Не разбирали нейната чувствителност, деликатната й природа.