— След като обядваме, ще отидем до Сентръл Парк — предложи Ориана. — После…
— Ориана има връзки — прекъсна я със смях Кайт. — Иска да ти покаже нещо, което определено не може да се види на Марс.
— Омфалос — обясни тя. — Татко има там дялове.
В закусвалнята за деликатеси миришеше на сготвено месо, което за мен беше абсолютно непозната миризма. Общо взето, нямаше значение дали месото е сготвено, или не — миризмата не ми беше приятна. Клиентите, повечето от които бяха трансформанти, се редяха пред стъклени шкафове, в които имаше нарязани на парчета и преработени животни. Пластмасовите етикети, закачени с метални кукички, показваха, че тези парчета всъщност са „шунка“, което представлявало пушени свински бутове, „говеждо“ — осолени или приготвени по друг начин крави, нещо, наречено „пастърма“ — пак крава, само че покрита с червен пипер, пушена риба, риба във ферментирали млечни произведения, зеленчуци в марината и оцет, свински крака в буркани и въобще всякакви други неща, които, ако бяха истински, щяха да предизвикат буря от гневно недоволство даже и на Земята.
Стояхме на щанда, докато вземат поръчката ни, след което седнахме на една маса. Марсианската ми сдържаност не ми позволяваше да изразя неодобрението си пред Ориана. Тя ми поръча картофена салата, пушена сьомга, хлебче и пълномаслено сирене.
— Тук храната е една от най-добрите — обясни ми тя. — Имат специален художник, който да придава на храната такъв апетитен вид. Той принадлежи към ортодоксалната църква на Авраам. Държавата им забранява да ядат месо заради религиозната им принадлежност. Преди десет години е спрял да яде месо, но предполагам, че все още помни неговия вкус.
Донесоха храната. Сьомгата изглеждаше сурова, беше мека и лигава, а на вкус — солена и неприятна.
— На Марс също имате имитации на месо, нали? — попита Кайт.
— Да, но не изглеждат чак толкова истински — отвърнах аз. — И не миришат така.
— За това е виновно желанието да останеш в историята — каза Шраг. — Имитацията не е нищо лошо. С нея не се причинява болка, не се разхищава живот и ни учи за миналото на Ню Йорк.
— Касея май не харесва пушената сьомга — усмихна се с разбиране Кайт.
Само докато го гледах, сърцето ми биеше учестено заради безнадеждното привличане, което чувствах към него.
— Може би е развалена — предположих.
— Няма никакъв вкус — продължи той. — Може да е от фалшивите консерви. Храната вече не може да се разваля.
— Точно така — съгласих се аз, подразнена, че няма да мога да изям с удоволствие порцията си. — Това са изкуствените бактерии, които ядат това, на което са програмирани.
— Земята — важно заяви Шраг — е една огромна зоологическа градина.
Започнаха да спорят дали „зоологическа градина“ е най-подходящата дума. Накрая решиха, че по-правилно е да се каже само „градина“.
— Има ли много убийци на Марс? — попита Шраг.
— Има, но не много — отвърнах му аз.
— Шраг изпитва интерес и влечение към жестоките престъпления — обясни въпроса му Ориана.
— Искам да защитавам в съда истински убиец. Има толкова малко такива вече. Само десет за последната година в Ню Йорк.
— От петдесет милиона жители — поклати глава Кайт. — Дотам ни докара терапията. Може би вече ни е толкова безинтересно, че дори и не убиваме.
Ориана присви устни в гримаса.
— Всъщност не е точно така — продължи той. — Шраг казва, че иска да бъде защитник в дело за убийство. Истинско убийство. Но това сигурно никога няма да се случи. „Убийство“. Даже и самата дума смразява кръвта.
— Какво е страстта на Марс? — попита Шраг. — Убийствено чувство?
Засмях се и отговорих:
— Последното убийство, за което съм чувала, беше, когато една жена уби съпруга си на отдалечена станция. Тяхната фамилия, тяхното ОМ — беше претърпяла гибелни източвания на…
— Обичам този начин на изразяване — прекъсна ме той.
— … средствата. Бяха оставени сами на станцията, без да се разследва състоянието им за година. Тяхното ОМ беше глобено, но глобата нямаше как да бъде платена. Много необичайна ситуация — казах в заключение. — И ние подлагаме на терапия обременените хора.
— Но убийството обремененост ли е? — попита Кайт, който явно се мъчеше да ме провокира.
— Ако ти беше жертвата, сигурно щеше да разсъждаваш така — изгледах го аз.
— Твърде много здраве и жизненост и твърде малко тъмни кътчета — каза тъжно Кайт. — За какво можем тогава да пишем? Най-добрите ни симулации и илюстрации по „ЛитВид“ показват хора, неподложили се на терапия. Но как с малкото си знания можем да пишем за истинския живот? Искам да създавам симулации, но здравият разум поставя бариери пред въображението ми.