Но тази пропаганда бе ефективна и аз доста се забавлявах. Докато груповата симулация отиваше към своя край и постепенно забавяхме ритъма на танца, илюзията постепенно започна да изчезва и ние се връщахме към нормални физически усещания. Чувствах се много доволна и ужасно уморена.
Бяхме спасили бъдещето, Земята и Слънцето, бяхме победили злата чакра, а освен това бях установила и контакт с всичките си партньори. Знаех техните имена, характер и едва ли не подробности от всекидневието им. Смеехме се и се прегръщахме на огромния дансинг. Светлината се усили и засвири музика, а около нас се въртяха абстрактни проекции в такт с мелодията.
Преживяхме заедно толкова много. Знаех, че ако остана достатъчно дълго на Земята, всички ще ме посрещат сърдечно в домовете си като стара приятелка или любовница, въпреки че думите не бяха твърде подходящи. По-сърдечно дори от съпруга. Ние бяхме участници в групова симулация.
С Кайт се присъединихме към Шраг и Ориана на улицата. На фона на това, което току-що бяхме преживели, действителността изглеждаше сива и скучна. Кротък дъжд освежаваше нощния въздух. Ориана ми се видя загрижена.
— Наред ли е всичко? — попита ме тя. — Много късно осъзнах, че това може би е повече, отколкото ти искаше.
— Беше интересно — казах аз.
— Наричат ги „приятелски симулации“. Страхотни са — поясни Кайт. — Следващото увлечение. В симулации сега участват повече хора от всякога. Мисля, че всичко е предимно въпрос на техника, но съм уверен, че са замесени и някои от най-големите мислители.
Шраг беше като замаян. Вървеше несигурно по улицата и залиташе ту на една, ту на друга страна. Усмихна ми се през рамо.
— Не е приятно, когато трябва да свикваш отново с действителността.
— Наистина всичко беше много хубаво — възкликна Кайт и ме прегърна. — Нямаше ревност, а само приятелство и привързаност. Нямаше и тревоги, докато не срещнахме лошата чакра.
Погледнах го. Не бяхме любовници във физическия смисъл, но го чувствах много близък, по-близък и от Чарлз дори. Това ме притесняваше.
— Никога досега не съм бил толкова уплашен — обади се Шраг.
— Силно обществено значение — каза Ориана. — Всички познават всички останали. Ако човек се максимализира, може да установи връзки с всички на Земята.
Действително, помислих си, защо не.
— Имам нужда от почивка — въздъхнах аз. — Връщам се във Вашингтон.
— Беше чудесно, че прекарахме деня заедно — каза Ориана. — Ти си добър партньор, добър приятел и…
Прекъснах я със здрава прегръдка.
— Достатъчно — спрях я с усмивка. — Ще пробиеш марсианската ми сдържаност.
— Не бих искал да се получи пукнатина в резервоара — засмя се Шраг, който стоеше встрани със скръстени ръце и пръсти, допрели лактите.
— Ще повървим до Пен Стейшън. Оттам ще продължиш за Вашингтон.
Не говорехме много, докато се движехме из тълпата покрай реалните платна. Споменът за „Съркъс Майнд“ постепенно избледняваше. Ориана изглеждаше тъжна и затворена в себе си. Като наближихме, се обърна към мен:
— Толкова много неща исках да ти покажа. Трябва да опознаеш Земята. Това ти е работата сега. — Звучеше почти строго.
— Точно така — отговорих аз.
В мен се беше загнездило чувство на раздразнение като резултат от незаслужената близост в „Съркъс Майнд“. Марсианската сдържаност се бе пропукала.
— Искам пак да се видим. Ще имаш ли време?
— Не знам — отговорих честно. — Ако имам, непременно ще ти се обадя.
— Добре. И не позволявай на симулацията да засенчи онова, което сме заслужили заедно.
Това, че тя използва тази дума като ехо от мислите ми, ме стресна. Ориана показваше плашеща интуиция.
— Благодаря ти — каза Кайт и ме целуна.
Отдръпнах се. Земята целуваше Марс. Това, като се замисля, не беше много редно.
Влязох в Пен Стейшън. Те останаха отвън и ми помахаха за сбогом, така, както хората са правили векове наред.
След четири часа бях в стаята си с изглед към Арлингтън, гробниците, Потомак и алеите в далечината. Битрас не беше в апартамента. Алън се бе завърнал от Непал. Алис беше потопена дълбоко в мрежата, за да издирва Битрас и аз не исках да я безпокоя.
Съсредоточих се върху Уошингтън Монумънт, който приличаше на древна каменна ракета, и се помъчих да не мисля за нищо, за да чувам вътрешните си гласове.
Марс с нищо не заплашваше Земята. Във всяко отношение бяхме по-низши от нея. Бяхме много по-млада и разединена планета и силата ни беше в нашата слабост — в различието на мненията, глупавата сдържаност, която смятахме за добро възпитание, в топлината и сигурността на затворените ни пространства, в нашите лабиринти. Ние наистина бяхме зайци.