Избледняващият спомен за симулацията бе оставил в мен усещането за страстната прегръдка на Земята. Патриотизмът или планетизмът, който бях почувствала, беше от векове и бе много по-силен от всичко в младата марсианска раса. Потреперих.
Хищната Земя можеше да ни глътне на една хапка. Тя не се нуждаеше от извинение за това, а само от подтик.
Два дни по-късно получихме поканите… или по-точно инструкциите. Щяхме тайно да се срещнем със сенаторите Мендоса и Уонг на неутрална територия в Ричмънд, Вирджиния, далеч от напрегнатата атмосфера на Белтуей.
Градът не беше избран случайно. Ричмънд е бил столица на Конфедерацията по време на Американската гражданска война преди повече от три века. Беше аристократичен, добре запазен град, с повече от три милиона жители, който за деветдесет години е бил център на изследванията на оптимизирания човешки дизайн.
— Получавали ли сме многозначни послания? — попита Алън, когато се събрахме в дневната.
Над масичката за кафе се носеше проекция на хотел „Томас Джефърсън“, където трябваше да се осъществи срещата в Ричмънд. Сградата беше от груб сив камък, имитация на гръцка архитектура.
Битрас беше мрачен, а очите му издаваха умора. Цяла нощ не бе спал, за да води разговори с Марс. Сигналът пътуваше почти осем минути, което правеше забавяне от шестнайсет минути при изпращането на съобщения и получаването на отговор. Все още не ни беше запознал с подробностите от тези разговори.
— Какво е посланието? — изгледа ни той.
Алън ми даде знак с глава аз да му обясня.
— Ричмънд е бил символ на правата на Юга — започнах.
— На Южна Америка ли? — попита Битрас.
— На американския Юг. Опитали са се да се отделят от останалите щати. Северът е бил далеч по-могъщ. След загубата на гражданската война поколения наред Югът е търпял последиците от нея.
— Посланието не е много ясно — каза Битрас. — Надявам се, че не са избрали Ричмънд единствено по тази причина.
— Сигурно не са — кимна Алън. — Какво ти казаха от Марс?
Битрас смръщи вежди и поклати глава.
— Очертани са границите на свободата ми да вземам решения. Ако сделката, която ни предложат, е неприемлива… то тогава няма да има никаква сделка. Прибираме се вкъщи.
— След дългия път, който изминахме? — попитах аз.
— Скъпа моя Касея, първото правило в политиката, както и в медицината, е: „Не причинявай вреда!“. Не искам да действам по собствена инициатива. Съветът ми каза, че няма да търпи това, така че аз няма да предприема нищо.
— Защо тогава дойдохме на Земята?
— Не знам — отвърна Битрас. — Ако нямах силни подозрения за обратното, щях да нарека това „висша некомпетентност“. Но когато некомпетентността на противника ти те поставя в губеща позиция, е време да се премислят нещата. Съветът ще вземе някакво решение и ще се свърже с мен, преди да отпътуваме за Ричмънд. Така че денят утре е на наше разположение. Предлагам да дадем почивка на Алис и да си уредим среща с Джил.
— Тази вечер в двайсет и три часа имаме петминутна лична и закодирана среща по мрежата — каза Алън. — Алис и аз се уговорихме вчера с Джил… за всеки случай.
— Радвам се, че някой се е сетил да прояви инициатива — отговори Битрас.
Бях не по-малко любопитна от останалите да разбера за какво ще си говорят Алис и Джил.
Джил беше най-старото и легендарно мислещо същество на Земята, първият мислител, който достигна до добронамерено самоосъзнаване според тезата на Аткинс.
Десетилетия преди Джил и Роджър Аткинс, Алън Тюринг беше предложил теста на Тюринг за определяне на равнопоставеността между човешко същество и машина. Ако в среда само за писмено общуване, където човешките същества не могат да осъществяват пряк контакт с тези, с които общуват, не може да се направи разлика между машините и човешките същества, то машините са толкова интелигентни, колкото и човешките същества. Този фин и изкусен тест обаче не вземаше под внимание ограниченията на повечето човешки същества. В началото на двайсет и първи век много компютри и най-вече тези от класа на неутралните мрежови машини, които вече се наричаха „мислители“, успяваха да заблудят дори експертите при подобни разговори. Само един от тях целенасочено пробиваше тяхната защита, за да открие ограниченията на машината зад нея, и това беше именно Роджър Аткинс от Станфордския университет.