Бях стигнала до извода, че отношенията между Кайлетет и Мейджъмдар вероятно са се влошили заради Олимпийците. (Бедният Стан! След няколко седмици законът щеше да го обвърже с жена от Кайлетет. Всички бяхме затънали до гуша.)
Водите на Потомак се надигаха на големи и малки вълни.
Морските крави пробиваха повърхността, за да си отдъхнат, след като бяха почистили дъното. Станах и се протегнах. На пътеката вече се виждаха и други хора. Розите в градината тихо пееха и привличаха гъсти сребърни облаци от звукови пчели.
Изпратих посланието. С Алън отидохме на концерт в Джорджтаун. Почти не чувах музиката на Брамс и Хансен, която се изпълняваше на оригинални инструменти и беше прекрасна, но не отговаряше на мислите и настроението ми. Компютърът ми беше настроен на приемане. Съобщение получих чак сутринта, когато тръгвахме за Ричмънд.
Скъпа Касея,
Не мога да коментирам моята работа. Уважавам твоята позиция. В бъдеще няма да ти бъде по-леко. Късмет!
Показах съобщението на Алън и Битрас, после на Алис. Чарлз не казваше почти нищо, не разкриваше нищо, но потвърждаваше това, което знаехме — натискът ще се усили, а Олимпийците бяха замесени.
— Време е и аз да упражня натиск — каза Битрас. — Цялата Слънчева система се е затворила като мида. Не разбирам какво значи това.
Чудех се дали вече Чарлз е установил връзка с мислител „Куантум Лоджик“.
В Ричмънд валеше пороен дъжд. Самолетът се приземи почти безшумно върху меката подложка. Дебелите бели пенести вълни обвиха дългото му овално тяло и гледката ми напомни за парамеций, погълнат от амеба. Част от тях бързо се втвърдиха, за да образуват тунели за преминаване на пътниците. По платформата между пяната пълзяха арбайтери. Стена от пяна поглъщаше седалките ред по ред зад гърба на пътниците, за да ги почисти и поправи.
Чичо ми усмихнат направи няколко кратки коментара за малката група „ЛитВид“ журналисти в трансферната зона. Хората между тях бяха по-малко от роботите. Журналистите, които следяха всяко наше действие, бяха намалели почти наполовина от пристигането ни на Земята досега. Вече не бяхме нито толкова интересни, нито толкова значими.
Частно чартърно такси ни взе от трансферната зона и ни закара до Ричмънд. Като знак на уважение преминахме по една калдъръмена улица между редици от къщи от 1890 г. и покрай паметника на генерал Стюарт от войната. Алис потвърди, че Дж. Стюарт е загинал по време на Гражданската война.
И тук, както в центъра на Вашингтон, нямаше хълмове и небостъргачи. Сякаш се бяхме върнали в края на деветнайсети век.
Хотел „Джефърсън“ изглеждаше стар, но добре поддържан. Докато влизахме през главния вход, наноапаратурата превърна южната му част в камък и бетон. Когато влязохме в апартамента си, дъждът вече беше спрял и слънцето хвърляше весели отблясъци в прозорците ни. Свързахме Алис в мрежата и хапнахме набързо, обслужвани внимателно от сервитьор-човек.
Изкъпах се под старомодния душ в банята с антикварна стойност, облякох си костюма и проверих дали в медицинската ми чантичка има подобрените имунизации. Във всеки град имаше различни бактерии, от които трябваше да се предпазвам. После отидох при Битрас и Алън, които чакаха в коридора пред стаята.
Робот, изпратен от Уонг и Мендоса, ни придружи до конферентната зала на партера. Там, между плътните стени от релефна мазилка, отново стиснахме ръцете на сенаторите, които седяха около стара дървена маса.
Уонг кавалерски издърпа стола ми и каза:
— Всеки път, когато идвам тук, се превръщам в благородник от Юга.
— Нямаше да те допуснат до Конфедерацията — беше сухият коментар на Мендоса.
— Нито пък теб — отговори му Уонг.
Битрас не показваше учудване и дори не се усмихваше любезно.
— В Америка става все по-трудно и по-трудно да се намери някой с хубав акцент — заяви Мендоса.
— Отиди в старата столица — отвърна Уонг, който седеше на противоположния край на масивната маса от тъмно дърво. — Там говорят добре.
— Езикът и красотата не могат да се степенуват — каза Мендоса с леко неодобрение. — Точно затова намираме марсианските акценти за толкова приятни.
Не можех да преценя дали тяхната снизходителност беше преднамерена или просто се държаха непохватно. Не ми се вярваше, че тези двамата правеха нещо без предварителен план. Ако самодоволството им бе преднамерено, защо ни бяха повикали?