Делото обаче бързо се превърна в поредица от увъртания и отлагания. До пристигането ни след десет месеца у дома — единственото родно място, което имах — все още не беше произнесена присъда. Нищо не се бе променило към по-добро.
Изобщо нищо не се бе променило.
Част трета
След цяла марсианска година далеч от къщи се завърнах у дома дълбоко разочарована от прекратяването на моето чирачество, от фурора в ОМ „Мейджъмдар“ и от оставката на Битрас. Процесът „Мейджъмдар срещу «Майнд Дизайн Инкорпорейтид»“ се превърна в грандиозен скандал, но скандал недостатъчно силен, за да спаси репутацията на третия ми чичо. „Майнд Дизайн Инкорпорейтид“ прехвърли вината върху „Интраземното компютърно бюро за безопасност“, което, според тях, било виновно за инфилтрирането на определени процедури за сигурност в невронните проекти. Процесът се проточи с години и не успя да остави никого доволен, но определено успя да събуди интерес към развивалите се на Марс мислители.
Дизайнерите на марсианските мислители — най-добрите, които Марс можеше да предложи в настоящия момент — декларираха, че са в състояние да обезвредят земните подслушватели. Алис скоро бе почистена и възстановена, което ме изненада много приятно. Тревогите ми започваха да избледняват. А не трябваше…
Една от ползите, които ни донесе целият този скандал, бе, че никой вече не говореше глупости от рода на това, че Марс заплашвал земната сигурност. Много от земяните, които някога оказваха натиск върху нас, бяха спрели да упорстват. Само че скандалът не беше единствената причина за това. За известно време Земята явно се бе примирила с някои неща.
Кайлетет престанаха да се занимават със Съвета и започнаха преговори директно със Земята. Можехме и сами да си направим съответните изводи. Стан, който се бе обвързал и бе преместен в ОМ-а на Джейн, не знаеше със сигурност какво точно правеха „Кайлетет“, нито пък какви именно споразумения бяха постигнали. Никога нямаше да отида при Чарлз и да го попитам. Той все още продължаваше усърдно да работи за „Кайлетет“. Фактът, че му бях изпратила писмо с молба за информация, продължаваше да ме смущава.
Баща ми ми каза, че в Кайлетет (но не и при Олимпийците) продължавали да се трупат Т-долари, които доста понамирисвали на земни. Исканата финансова помощ за необходимите мислители на „Куантум Лоджик“ никога не пристигна.
Кайлетет продължаваше да отвръща с откази на предложенията на ОМ „Мейджъмдар“ да се присъедини към проекта. Оттам не излизаше кой знае каква информация, освен че Олимпийците бяха разработвали нови, подобрени методи на комуникация. В общи линии, нищо особено от стратегическа гледна точка. И че се бяха провалили, поради липсата на средства.
Междувременно майка ми загина при една аварийна декомпресия в Джида. Дори сега, когато пиша това, сърцето ми продължава да потреперва. Понякога да загубиш родител означава най-накрая да придобиеш така желаната самостоятелност и отговорност. Само че за мен да загубя майка си означаваше прекъсване на всичките ми връзки с миналото.
Болката и мъката на баща ми, която непрекъснато го изяждаше отвътре като скрит огън, бе тиха и прикрита. Новият човек, който обитаваше тялото на баща ми, бе изцяло непредвидим. Предполагах, че с течение на времето ще се поопознаем, но това така и не се случи.
Никак не ми беше лесно да го посещавам. На него също, тъй като очевидно виждаше в мен майка ми. Посещенията ми първите няколко месеца явно го нараняваха повече, отколкото можеше да понесе. Също както и повечето марсианци, той отказа да се подложи на „терапия за мъката“. Така постъпихме и ние със Стан. Болката ни беше нещо от рода на уважение към мъртвата.
Трябваше да изграждам свои собствени планове, да открия собствения си нов живот и да го построя през малкото останало от младостта ми време. Бях на тринайсет марсиански години, можех да си намеря добра светска работа в ОМ „Мейджъмдар“… или да работя заедно с баща ми в Ила — нещо, което определено не ми се нравеше като идея.
Бе настъпило време да търся съюзници другаде.
Растителната ми любов израстваше все повече и разцъфтяваше през марсианската пролет.