— Съжалявам — извиних се аз. — Не исках да те засегна. По-скоро се разочаровах от тамошната политика.
Усмивката му блесна отново.
— Чувствала си се като бебе в непроходима гора?
— По-скоро като ембрион в пълна с опасни зверове джунгла — въздъхнах.
На следващия ден, трети от началото на Панаира, двамата отново се срещнахме. Не знам за него, но лично аз чувствах почти подсъзнателен подтик да го открия. Иля ми купи обяд, след което се качихме през стъклените тунели Горе, където седнахме с поглед към Рубикон Вали. От време на време той ми задаваше непринудени въпросчета.
За пръв път, изпитвайки постоянна болка, която едва не ме накара да се разплача със сълзи на стара мъка и облекчение от най-накрая изливащите се думи, аз разказвах на някого с подробности как лично съм се чувствала на Земята и какво точно се бе случило там. Разказах му как се чувствах предадена, пренебрегната и безпомощна пред завладяващото влияние на земната култура.
Когато привършихме с обяда, се оттеглихме на по-уединено местенце, без да говорим или да обсъждаме каквото и да било. Иля просто ме водеше. Поговорих още малко, след това се притиснах до него. Той преметна ръка през раменете ми.
— Доста зле са се отнасяли с тебе там — промълви Иля. — А заслужаваш много повече.
Естествено, имах нужда да чуя именно това. Само че той изрече думите с неподправена искреност. Успяваше с невероятна точност да прецени за какво именно съм готова и за какво не съм. Не припираше и не настояваше.
Бях наела апартамент в Рубикон Сити, докато траеше Панаирът. Иля предложи да остана и след края му, заедно с него и с неговата фамилия — ОМ „Ерзул“. Бяха отседнали в Олимпус Стейшън. За съжаление нямах време, понеже бях планирала да си тръгна рано и да се върна в Джида, за да работя над проекта за доклад на „Мейджъмдар“. Но му обещах, че скоро ще се срещнем отново.
Нямах никакво намерение да опропастя и тази връзка. Чувствата ми към Иля постепенно се избистряха и се засилваха. За мен той беше най-сладкият, най-интуитивният и най-откровеният мъж, който бях срещала през живота си. Искаше ми се разговорите с него да продължават с часове, с дни, с месеци, а защо не и по-дълго. Правенето на любов изглеждаше напълно естествено продължение на разговорите ни — да лежим голи един до друг, затоплени от положените усилия, да се кикотим за нещо незначително, слисани от всички ОМ и от Съвета, превили гръб пред Земята…
Когато бях с него, чувствах необяснимо спокойствие и усещане за пълнота и цялост. Ето най-накрая човек, който би могъл да ми помогне да подредя собствените си мисли и дела. Той беше идеален за постоянен партньор.
Олимпус Стейшън се различаваше доста както от Ила, така и от всяка друга марсианска станция, която бях посещавала някога. ОМ „Ерзул“ през 2130 година бе започнало джойнт венчър с бедните испаноезични американци „Хиспаниолан“, както и с азиатските земни фамилии. Опитвайки се да финансират пътуване до Марс, те в края на краищата привлекли също полинезийци и филипинци. Когато пристигнали на Марс, се настанили в един вече построен дом-купол на запад от Олимпус Рупес. За пет марсиански години установили взаимоотношения със седем други ОМ, включително и с етническите руснаци Рабинович. Ерзул набързо просперирали.
С тяхното малко, процъфтяващо ОМ, специализирано в разработка на почвата, Ерзул успели да спазят всичките си договори на Марс. Сега имаха деветдесет заявки за разработване на рудници в четири области, продължаваха да бъдат малко, но ефективно и добре печелещо ОМ, известно с това, че можеш да му се довериш напълно.
Когато пристигнах на Олимпус Стейшън, се регистрирах в хотел (Иля ми бе предоставил тази свобода на избора, в случай че не искам да се мяркам много-много пред очите на семейството му) и веднага след това двамата с Иля обиколихме Музея на ОМ — доста скучновата колекция от стари инструменти за сондаж и разкопки, „оживени“ от огромни стенописи с древни полинезийски и испански митове. Иля ме остави пред портрета на Пеле, Малката майка на вулканите (страстна, доста красива жена с определено курвенско излъчване) и след десетина минути се върна. Съпровождаше го една внушителна жена — по-висока от него и около два пъти по-широка.
— Касея, иска ми се да те запозная с нашия синдик, Ти Сандра.
Ти Сандра ме изгледа с леко намръщване, прехапала горната си устна. Тя беше впечатляващо обемиста жена, висока около два метра, с едър кокал, дълбоко поставени топли очи, мек алтов глас и невероятно широка усмивка.