Ти Сандра Ерзул се държеше с изключително достойнство. Около главата й свободно падаше гарвановочерна гъста коса, която я караше да прилича на войнстваща кралица в някой фантастичен филм… Но затова пък непринуденият начин, по който се държеше, както и нейната облечена в ярки дрехи детинска гордост, разрушаваше на секундата впечатлението, което правеше от пръв поглед.
— Ти банкер ли си? — попита ме тя.
— Не — засмях се аз.
— Чудесно. Не мисля, че Иля би могъл да се оправи с банкер до себе си. Предполагам, че винаги ще настоява за повече пари за научните си разработки. — Тя се усмихна лъчезарно толкова широко, че искрящите й очи почти се затвориха и издърпа огромен букет цветя от чантата, която Иля носеше със себе си. — Винаги си добре дошла при нас. Имаш толкова прекрасно име, а и преценката на Иля никога не е била погрешна. Той ми е като син, а и разликата ни във възрастта не е чак толкова голяма — всичко на всичко пет години!
Вечеряхме в една от стаите на синдиците, заедно с още двайсетина члена на фамилията. Там се срещнах със съпруга на Ти Сандра, Пол Кросли. Той беше тих, замислен човек, по-възрастен от Ти Сандра с десет години. Пол беше висок горе-долу колкото Иля. Ти Сандра се извисяваше като планина до него… но само на височина. Двамата флиртуваха един с друг като младоженци.
Живата непринуденост на събирането направо ме очарова. Наоколо се носеше бъбрене на най-различни езици: испански, креолски, руски, тагалог, хавайски, както и на английски — в моя чест. Любопитството, с което ме оглеждаха и разпитваха, беше безгранично.
— Защо не говориш хинди? — попита ме Кики Джордан-Ерзул.
— Никога не съм се учила — отвърнах аз. — В семейството ми винаги сме говорили на английски…
— Всички?
— Е, някои от по-възрастните членове на фамилията говорят други езици. Докато бях малка, майка ми и баща ми говореха само на английски.
— Английският е извратен и груб език. Би трябвало да говориш на креолски. Толкова е музикален!
— Но не е чак толкова добър за научни цели — намеси се Иля. — За подобни неща руският няма равен.
Кики изсумтя. Един от „копачите“, Олег Шовински, възрази, че според него немският бил най-добър за наука.
— Немски! — изсумтя отново Кики. — Добър е, но за метафизика, не и за наука.
— Какъв чай отглеждате в Ила? — попита ме жената на Кики, Терез.
Ти Сандра явно бе доста обичана в Ерзул. Млади и стари гледаха на нея като на богиня или кралица, независимо че още нямаше двайсет марсиански години. След края на вечерята тя донесе огромна купа с пресни плодове на масата и се изправи.
— О’кей, оставете сега бирите на масата и послушайте малко!
— Гор-чи-во! Гор-чи-во! — заскандираха неколцина.
— Я по-тихо! Нямате абсолютно никакви маниери! Изключително ми е приятно да ви представя приятелката на Иля. Говорихте си с нея, впечатлихте я по един или друг начин, както и тя мен, между другото, затова с особено удоволствие искам да ви съобщя, че тя ще се омъжи за нашия мъничък „копач на безполезни неща“.
Лицето на Иля почервеня от смущение.
Ти Сандра вдигна ръце, за да усмири разшумялото се множество.
— Тя е от ОМ „Мейджъмдар“ и не е банкер, така че бъдете послушни и не я молете за заеми.
Овациите избухнаха с нова сила.
— Казва се Касея. Стани, Касея.
Изправих се. Сега беше мой ред да се изчервявам. Овациите едва не срутиха залата.
Кики вдигна тост за наше здраве и ме попита дали се интересувам от вкаменелости.
— Влюбена съм в тях — отвърнах и това си беше самата истина — обичах ги, защото бяха свързани с Иля.
— Това е добре, понеже Иля е единственият човек, който се депресира, когато не е копал една седмица — продължи Кики. — Той ми е нещо като асистент.
— Тя все още не е решила какво точно ще прави, но ние така или иначе все ще сме доволни — намеси се Ти Сандра.
— Всъщност вече решихме — обади се Иля.
— Какво? — попита тълпата като един човек.
— Имам предложение да се прехвърля в „Мейджъмдар“ — започна Иля.
— Чудесно — одобри Ти Сандра, но изражението й я предаде.
— Само че Касея ми каза, че е готова тя да се премести в ОМ „Ерзул“.
— Ако ме искаш — добавих аз.
Овациите отново избухнаха. Ти Сандра ме прегърна. Да бъдеш прегърнат от нея бе все едно да се озовеш в прегръдката на огромно и меко дърво със стоманена сърцевина.
— Имам си и дъщеря! — обяви тя на всеослушание. — Това е прекрасно!
Хората се скупчиха около Иля и мен, поздравявайки ни. Лели, чичовци, учители, приятели — всички ме засипваха със съвети или с истории за Иля. Лицето на любимия ми ставаше все по-червено и по-червено, докато историите се сипеха една след друга.