— Моля ви се! — протестира той. — Все още не сме подписали нищо… Не я изплашвайте до смърт!
След десерта се събрахме в кръг около една огромна кръгла маса, отрупана с най-различни напитки. Хората около мен пиеха много повече от който и да е марсианец, когото някога бях срещала, въпреки че не се разделяха нито за миг с интелекта и достолепието си.
Ти Сандра ме отведе встрани в края на вечерта и ми каза, че й се искало да ми покаже тропическата си градина, носителка на множество награди. Градината наистина беше приказна, само че не демонстрацията й бе целта на Ти Сандра.
— Знам доста малко за теб, Касея — каза тя. — Това, което съм чувала обаче, ме впечатли достатъчно. Може и да не си го признаваме, но сигурно си забелязала, че сме доста амбициозна малка фамилия, нали?
— Да, Иля ми го понамекна.
— Някои от нас са изследвали внимателно Хартата и премислят нещата от дълго време. Ти имаш богат опит в политиката…
— О, съвсем не е чак толкова богат. Управление и мениджмънт… и то от гледната точка на едно-единствено ОМ.
— Да, само че си ходила на Земята. В това ОМ сега ни се предоставя уникална възможност. Никой не ни ненавижда. Свободни сме да ходим навсякъде, да се срещаме с всекиго, понеже сме приятелски настроени… Разполагаме с достатъчно количество доверие. Според нас имаме нещо, което бихме могли да предложим на Марс като цяло.
— Убедена съм в това — кимнах.
— Имаш ли нещо против, ако си поговорим за тези работи след известно време? — Очите й примигнаха, но лицето й си остана непроменено — изражение, което в близките няколко месеца щях да опозная прекалено добре. Ти Сандра бе амбициозна жена и имаше доста по-сериозни планове за бъдещето (както и по-големи таланти и възможности), отколкото тогава можех да си представя.
Иля и аз прекарахме медения си месец в Сайан Сълси на няколко километра от Лайкъс Сълси. За пътуването взехме преносимата лаборатория на проф. Джордан Ерзул — десетметров цилиндър със седем огромни гуми със стоманени спици. Вътре лабораторията беше затрупана с най-различни неща и потънала в прах, имаше две сгъваеми легла, елементарна нанокухня, в която можеше да се приготвя само полутечна рециклирана храна, а къпането ставаше единствено с тампони. Миришеше на храна, а от праха не спирахме да кихаме. Никога през живота си не съм била по-щастлива или по-спокойна.
Не се ръководехме от никакъв график. Прекарвах по няколко часа в костюм под налягане и придружавах съпруга си до зъберите от лава и дълбоките пропасти, където търсехме цисти-„майки“.
Въпреки че на Марс имаше разнообразие от живи форми, те не бяха обособени като самостоятелни класове. По правило кокогенотипните биорастения и съществата с различни форми имаха общ прародител. На Земята те се ограничаваха до различните етапи в развитието на живите същества. Какавидата се превръща в пеперуда, например. На Марс всеки репродуктивен организъм при различни обстоятелства може да има поколение, в което да се срещат индивидуални различия във формата и функцията. Тези форми, които загиваха, не се създаваха отново от репродуктивния организъм при следващия размножителен цикъл. Новите форми се създаваха на морфологичен принцип и ние можехме само да гадаем точно как. След няколко стотици години родителските форми загиваха, но преди това оставяха яйца или цисти, някои от които се бяха вкаменили.
„Майките“ бяха триумфа на този процес. При подходящи условия една-единствена циста-„майка“ можеше да „разцъфне“ и да възпроизведе над десет хиляди различни форми в поколението си, като между тях можеше да има и растителни, и животински форми, които представляваха екосистеми. Те се разпростираха на милиони хектари и оцеляваха хиляди години, преди да изтощят внимателно подбраните си ресурси. Екосистемите се смаляваха, залиняваха и умираха. Образуваха се нови цисти и очакването за тяхното развитие се преповтаряше.
През различните епохи пролетните порои на Марс и тежките изпарения от въглероден диоксид намалявали и накрая спрели. В резултат спрял и цъфтежът на цистите и Марс загинал.
Вкаменелите цисти-„майки“ най-често се намираха на няколко метра от върха на стръмните проломи и се показваха след свличане на почвата. Обикновено останките от тяхното поколение — крехки, шуплести варовикови черупки или кости, а понякога и ципи, потъмнели от ултравиолетовите лъчи преди да загинат, лежаха в плътни слоеве около цистата и издаваха присъствието си благодарение на по-тъмния цвят на почвата.