При определени условия в късните сутрешни или вечерни часове и при подходящ терен, какъвто е равнинната северна повърхност, ветровете, генерирани от терминатора, надвишаваха скоростта на звука и упражняваха стотици пъти по-голямо налягане от нормалното налягане от четири до седем милибара. След като достигнеха планинска местност, шоковите вълни получаваха хоризонтално въртене, образуваха плътна спирала, която засмукваше огромни количества глина и пясък, а понякога и дребни камъни и скали.
Веднага облякохме костюмите и се заехме да снижим лабораторията и да забием котвите й дълбоко в пръстта и скалата под нас. Между котвите опънахме въжета, после разгърнахме пластмасовото фолио от задната част, опънахме го към земята и го завързахме отстрани на лабораторията, за да си осигурим защита от вятъра. Фолиото бързо се втвърди в нужната форма. Щеше да ни предпазва и от носените от вятъра отломки.
— Имаме около десет минути — съобщих на Иля.
И двамата погледнахме към речното корито и към нестабилната барака, която съдържаше ценен лабораторен екземпляр, а можеше да бъде отнесена.
— Имаме малко излишно фолио и пластмасови листи. Можем да ги монтираме за шест минути, а можем и да се приберем в лабораторията — каза Иля.
— Ще ги монтираме — отговорих и той сграбчи ръката ми и силно я стисна.
Работехме бързо. Тези вълни можеха да бъдат толкова разрушителни за една укрепена станция, колкото и за неукрепената. В центъра завихрянето можеше да достигне налягане от половин бар. То представляваше въртящ се в кръг сгъстен въздух, който се движеше със скорост над осемстотин кифа. Колкото повече разстояние изминаваше вълната, толкова повече се сгъстяваше въздухът, докато се сблъскаше с вулкан или плато и посипеше с прах половината Марс.
Фолиото на бараката се втвърди и ние махнахме подпорите на пластмасовите листи. Всичко беше здраво закрепено. Върнахме се в лабораторията и запечатахме входа зад нас. Малък екскаватор се изкачи от току-що изкопаната шахта под цилиндричното тяло на лабораторията и се укрепи здраво на мястото си. Допълзяхме до шахтата и разгърнахме нашето фолио. То се втвърди и залепна за ръба на шахтата.
Иля включи прожектора и освети лицата ни. Лежахме, хванали се за ръце, в изкоп, който приличаше на ковчег, а над главите ни имаше два пласта фолио и тежка подвижна лаборатория. Навън цареше ужасяваща тишина. Дори и скалите мълчаха — вълната все още беше на десетки километри от нас. Иля откачи компютъра от колана си и даде инструкции на наземната камера на лабораторията да ни покаже какво става. На северозапад всичко беше тъмносиво, тук-там прорязано от кафяво.
— Добре ли си? — попита ме той.
Лежахме притиснати един в друг, а радиостанциите ни тихичко пищяха.
— Като сардели в консервена кутия сме — отговорих през зъби.
— Съжалявам, че те подлагам на това, Касея.
Не можех да му запуша устата с ръка, но все пак направих този жест към шлема му.
— Ш-ш-т. Разкажи ми приказка — помолих го.
Иля нямаше равен на себе си, когато на момента трябваше да измисля вълшебни приказки.
— Сега ли?
— Моля те.
— Преди много години — започна той с дрезгав глас, — и много след нас, два заека си изкопали дупка в градината на един фермер и прекъснали всичките му напоителни канали…
Затворих очи и се заслушах.
Шлемовете ни се допираха един в друг и в скалите. Преди Иля да свърши приказката поставих длан на дъното на шахтата, за да усетя вибрациите. Прахът и мастиленочерният сгъстен въздух се приближаваха от запад. Хоризонтът започна да потъмнява. Само секунда и…
Навсякъде около нас дочувахме през скалите дълбок тътен и после отчетливо ритмично трополене.
— Това е то — казах аз. — Прилича на стадо бизони.
Всички бяхме гледали земни уестърни. Иля сложи ръка върху моята.
— Прилича на стотици товарни влакове — заяви той.
Започнах да треперя.
— Попадал ли си в центъра на такова нещо?
— Когато бях дете на една станция.
— Някой пострада ли?
— Не беше голяма вълна. Само четвърт от бара. Предизвика голям шум, докато минаваше над нас.
— На какво прилича звука?
Преди да започне да обяснява, чух сама. Отначало звукът беше призрачен — силният марсиански вятър съскане и скимтеше, и се чуваше дори и през шлемовете в изкопа. Доловихме отривистото чаткане на камъните и пясъка по фолиото и пластмасата. Повърхността потъна в мрак.
Усетих напрежение в ушите, сякаш тънки пръсти пробиваха черепа ми. Съвсем малко отворих клепачи, които инстинктивно бях стиснала, и видях Иля. Лежеше по гръб с опрени в страните на изкопа рамене и с търсещ поглед гледаше нагоре.