Тя се стегна и огледа стаята. Тук преди много години ректор Конър бе заповядала да изгонят студентите, ръководили протестите.
— Познаваш ли Чарлз Франклин? — попита тя.
— За кратко бяхме любовници.
Тя кимна, за да покаже, че цени оказаното й доверие.
— Преди Пол имах четирима любовници. Никой от тях не беше нещо особено. А Чарлз Франклин сигурно е бил.
— Беше мил и ентусиазиран — отговорих аз.
— Но ти не си го обичала.
— Мислех, че го обичам, но явно съм грешала.
— А ако се беше обвързала с него пред закона?
— Той искаше — поясних.
— Така ли?
Ти Сандра седна до мен на дивана и известно време мълчаливо отпивахме от чая.
— Моля те, кажи ми, че тези учени си правят лоша шега.
Не отговорих.
— Госпожо вицепрезидент, животът се превръща в помийна яма.
— Не е пълен с рози — съгласих се.
— Помийна яма — повтори тя. — Ние сме просто деца, Касея, и не можем да се справим с дадената ни власт.
— Смяташ, че човешката раса не е готова за това ли?
— Не говоря за човешката раса, а за нас, обикновените марсианци. Ужасявам се, като си помисля какво би направила Земята, ако разполагаше с такава сила, и какво бихме направили ние в отговор.
— Ако разполагаше…
— Да — прекъсна ме тя.
— Трябва да гледаме на веселата страна на нещата.
Тя не обърна внимание на последното ми изречение, а само поклати глава и потрепери.
— И през всичките тези години Чарлз Франклин не ти е казал нищо? Въпреки че си му писала и си задавала въпроси?
— Само веднъж — отговорих, — и то по настояване на чичо ми. Чарлз ми каза, че работи върху нещо много важно, което би могло да причини политически неприятности. Тогава си помислих, че преувеличава.
— Трябва ли да говорим насаме с Чарлз Франклин или със Стивън Леандър?
— Мисля, че Чарлз е главният.
— Той мъдър ли е, Касея?
Усмихнах се и поклатих глава.
— Не знам. Когато бяхме по-млади, не беше. Но тогава и аз не бях.
— Безпокои ме, че и Кайлетет са замесени. Не съм склонна да повярвам, че Ахмед Краун Найджър знае толкова, колкото казват тези учени. А ако знае повече, ще използва информацията си. Ние го притиснахме и за него няма място на Марс. Той е в политически и финансов капан.
— Нямаме насоки за пазене на правителствени тайни — въздъхнах. — На кого можем да се доверим?
— Доверие! Аз не се доверявам дори на себе си. — Ти Сандра направи печална физиономия. — Господ да ни е на помощ!
Лежах до Иля и го наблюдавах как спи. Почти винаги издаваше звуци насън като дете. Представях си как главата му е пълна със спомени за разкопки и мисли за предстоящата работа в браздите. Толкова му завиждах, че очите ми се напълниха със сълзи на детинско чувство на безизходица.
Бяхме изпили по чаша вино и хапнали от прясното сирене, направено от фамилия Ерзул и подарено на новото правителство. Той се беше пошегувал за безкрайните привилегии на хората по върха и след като аз не му отговорих, ме попита защо съм толкова сериозна.
— Всичко върви добре — каза ми той. — Всички вие заслужавате поздравления.
Опитах се да се усмихна, но не бях много убедителна.
— Имаш ли нещо против да проявя повече любопитство? — попита Иля и се претърколи по-близо до мен на леглото.
Поклатих глава.
— Чула си нещо обезпокоително. Нещо, което не можеш да споделиш с мен.
— Иска ми се да можех — започнах разпалено. — Толкова имам нужда от мъдър съвет.
— Нещо опасно ли е?
— Дори и това не мога да ти кажа.
Той лежеше по гръб на леглото, с ръце под главата.
— Ще се радвам, когато…
— Си върнеш съпругата? — попитах бързо и го погледнах обвинително.
— Не. Е, добре, така е. Заблуждаващ въпрос. Знам, че засега не съм те изгубил.
— Да — казах, все още развълнувано, — но не мога да идвам с теб на разкопки. Рядко сме заедно, а ми се иска да бъда с теб през цялото време. Започва да ми призлява от срещи, вечери, пропаганда и от това, че ме наричат акушерката на Нов Марс.
Иля не заспа повече и това също ме ядоса. Скочих от леглото и започнах да се разхождам напред-назад между стените на тясната хотелска стая, с вдигнат към тавана юмрук.
— Господи, Господи, Господи! — крещях. — Не искам това, нямам нужда от това!
Отново се нахвърлих върху него, с протегнати ръце и пръсти, извити като ноктите на орел.
— Нещата бяха под контрол. Можехме и сами да се справим. А това толкова усложнява ситуацията!
Иля ме гледаше безпомощно.
— Искам да…
— Но не можеш!