Толкова бях щастлива, че я виждам и мога да избягам от болезнено препускащите си мисли, че ми се искаше да заплача от облекчение. И наистина заплаках, развълнувана от подновеното приятелство. Джоузеф ни въведе в средната стая — кръгло помещение, широко около седем метра, с каменни стени, опасани с червени и черни ивици над изолацията. Иля веднага позна минерала и с Джоузеф си намериха тема на разговор — отлагането на окислено желязо в ранния период на Марс, промените в кислородоотделящите организми в древното Стъклено море и химичните отлагания след тяхното измиране.
Радвах се, че Иля и Джоузеф бяха намерили общи теми на разговор, за да не скучаят. Ние с Даян имахме много да наваксваме. Прекарахме приятно вечерта и седнахме да вечеряме. Очакваше ме приятна изненада, защото след повърхностните миризми и принизени очаквания, храната, приготвена от Даян и Джоузеф беше прекрасна. Поднесоха ни най-вкусната салата, която от месеци бях опитвала, от пресни зеленчуци и първокласен протеинов кейк, подправен с къри и намазан с пресен доматен сок. Ядохме, докато усетихме, че повече не можем, но след кратък размисъл си взехме още по няколко хапки.
— Тук си имаме собствена ферма — обясни Джоузеф.
Когато погледнеше Даян, лицето му заспиваше от възторг. Май не бях виждала толкова влюбена двойка.
— Семейството на Джоузеф пък си има ферма от трийсет години — каза Даян и се усмихна на съпруга си.
Докато ги гледах и слушах, почувствах странна болка. Чувствата ми към Иля бяха дълбоки и ни беше добре заедно. По необходимост бяхме намерили начин да бъдем разделени, без да съсипваме връзката си. Съмнявам се, че Даян и Джоузеф са били разделени повече от няколко часа през целия си брак. Те бяха прекрасни.
Докато Иля и Даян разговаряха след вечеря, ние с Джоузеф изчистихме съдовете. В техния апартамент нямаше иконом и роботи, защото живееха на принципа на простотата и разчитаха на собствените си умения. Джоузеф зададе няколко любезни въпроса за новото правителство. Отговорих му без затруднение, защото отдавна бях свикнала с тях. После той се намръщи, остави последната чиния и се обърна към мен.
— Искам да ти кажа нещо. Даян не смяташе, че е важно, за да те занимавам, но аз имам друго чувство.
— О!
От различни места имаше запитвания дали териториите на „Щайнберг-Лешке“ могат да бъдат използвани за добив на минерали и за поставяне на дистанционни анализатори.
Това необичайно ли е? — попитах.
— Не… но не виждам смисъл.
— Защо?
— Всички искания са за земя, картотекирана преди двайсет години в Изследване на общите ресурси. Нови изследвания сега не са нужни.
Всеки на Марс виждаше крадци под леглото си. В канцеларията на президента пристигаха повече от сто предупреждения всяка седмица. Можех да го приема, ако единственият недостатък на Джоузеф беше прекаленото му безпокойство за Републиката. Любезно го насърчих да продължи.
Проследих исканията. Всички са от бивши владения на „Кайлетет“ и такива, с които „Кайлетет“ е имал договори.
— Бивши ОМ ли?
— Всички са се включили в Републиката. Никой от тях не е свързан пряко с „Кайлетет“… но… всички са… непряко.
— Това е интересно — казах, въпреки че ми се струваше абсолютно нормално.
„Кайлетет“ сигурно не желаеше да привлича вниманието на правителството, което не подкрепяше, за да не получава отказ от ядосани районни губернатори.
— Поразпитах тук-там — продължи Джоузеф, докато затваряше съдомиялната и я включваше на първи цикъл. — Оказа се, че девет от всички десет района, с които „Щайнберг-Лешке“ има контакти, са получили такива предложения. Това е половината Марс. Хиляди места.
— Защо толкова много? — попитах, а вниманието ми се изостри.
Смятам, че те искат да открият залежи и преди изборите да предявят претенции към тях. Страхуват се, че след това законите ще бъдат променени. Но аз съм учуден, защото на практика такава площ не може да се експлоатира.
— За принципа на барутния дим ли става дума?
Имах предвид стария подход да предявяваш претенции към много парцели с надеждата, че ще ти дадат един или два богати на залежи. Дори и „Ерзул“ беше пробвал тази тактика. Миньорството не беше леко начинание.
— Защо в толкова много безлюдни или изчерпани райони? Дали те знаят нещо за ареологията, което и правителството трябва да знае? Или пък моята фамилия?
Усмихнах се и поклатих глава.
— Ще проверя — обещах.
— Моля да ме извиниш, че говоря по работа, но винаги се вслушвам във вътрешния си глас.
— Някога бъркал ли си?
— О, често — засмя се той. — Аз се вслушвам в него, но не винаги правя това, което той ми казва.