Бавно поклатих глава, по-замаяна от всякога.
— Значи наистина не съществува разстояние, пространство и време?
Дани Пинчър неочаквано се засмя.
— Работил съм върху откъсване на времето — каза той. — Разбира се, само на теория. Показателите са тясно свързани и са еднакво важни. Те са първопричината. Цялата система на дескрипторната логика е класическа система. Ако се вземе под внимание обаче само макроскопичната природа, се създават огромни усложнения. Цялото се опростява само при разглеждането на показателите.
— В крайна сметка — добави Чарлз, — е възможно цялото ни знание за вселената да се сведе до едно кратко уравнение.
— Ще допълним физиката — заяви Леандър, сякаш всичко вече беше сигурно.
— Но ако ще местите луна, откъде ще вземете толкова енергия? — попитах аз.
Дори и с подобрението не можех да извлека ясни отговори от равенствата в техните доклади.
— Енергията и векторните показатели, от които зависи нашето запазване, се свързват в увеличаващ се мащаб — обясни Чарлз. — Ако преместваме голям обект, черпим енергия от още по-голяма система. Ако например преместим Фобос, континуумът на Бел автоматично ще настрои показателите на всички движещи се частици в галактиката, като намали в незначителна степен общия механичен момент, ъгловия механичен момент и кинетичната енергия. В резултат ще бъдат намалени съответните качества на цялата галактика. Никой няма да забележи.
— Това е абсолютно сигурно — кимна Ройс. — Трябва да местим напред-назад хиляди звезди, за да се забележи някаква разлика.
— Изглежда прекалено лесно — казах. — Можем ли на практика да местим звезди?
— Не — отговори Леандър. — Смятаме, че процесът има горна граница.
— Горната граница според нас е две трети от земната маса с каквато и да било плътност — обясни Ройс. — Но може да е само временен проблем.
— Някои от нас смятат, че това е абсолютния лимит — обади се Чинджа Парк Амой.
Дани Пинчър и Мичел Масперо-Гамбакорта вдигнаха ръце в знак на съгласие.
— Можете ли да направите това с наличната техника? — попитах ги.
Олимпийците погледнаха към Чарлз, който трябваше да говори за последно.
— Трябва да се увеличи капацитета на мислителя и ние вече работим върху това. След няколко седмици „Тарсис“ ще създаде нови мислители. Можем да го направим най-късно след няколко месеца. Ако въобще е възможно.
— Можете ли? — настоявах.
— На теория това не е по-трудно от превръщането на материята в антиматерия — отговори Чарлз. — Но не можем да го направим от разстояние. Трябва да сме върху обекта, който местим.
— Можете ли да го направите?
— Да — отговори той, със същия остър тон, с който аз зададох въпроса.
— Бихте могли да преместите Фобос?
— Ако ни кажете, бихме могли да преместим Марс — заяви Чарлз и ме погледна предизвикателно.
През следващата седмица това, което Олимпийците ми бяха казали, се процеждаше надолу към умствената ми основа, захранвано от постоянния поток на факти и интерпретации, осигурени и разработени от подобрението. Официалните ми задължения ме разсейваха, но започвах да разбирам значението на откритието, безспорните факти, вероятностите, възможностите и… нереалните неща.
Нямаше нищо невъзможно.
Нощем, докато лежах сама — или както се случи веднъж тази седмица, до Иля, след като бяхме правили любов, — размишлявах за хилядите неща, които исках да кажа на Чарлз. Първо се сещах за ядни думи заради предателството, което и по-рано бях преживяла. Защо сега и защо точно аз? Защо се падна на мен цялата тази отговорност?
После идваха ужасяващите мисли. Какво би направила Земята, ако разбереше, че Марс е постигнал такъв напредък? Чарлз, ти можеш да спускаш луни върху Земята.
Ние можем. Нищожният, незрял, нестабилен Марс. Те ни нямаха доверие. Ако знаеха или ако научеха, щяха да се опитат да ни спрат. Можеше дори да откажат да преговарят. Не можеха да си позволят да бъдат предпазливи и да чакат политическото ни съзряване.
Всички тези възможности съществуваха и преди, когато в политическата игра участваше само откритието за материята и огледалната материя. Сега напрежението ставаше много по-голямо. Назряваха невероятно напрежение и невероятни сили.
Подготовката за изборите продължаваше. Временното правителство работеше по закрит бюджет, според който средствата се разпределяха само по лична преценка на президентството и който не можеше да бъде известен на никой друг, освен на един комитет в Конгреса, който все още не беше сформиран.