Прегърнах Ти Сандра. Тя отвърна на прегръдката ми. Броните ни изскърцаха като гума. Едва тогава осъзнахме, че в стаята освен нас беше и Олсон. Ти Сандра го изгледа шокирано, след което прегърнахме и него.
— Какво, да го вземат мътните? — попита с треперещ глас Олсон. Явно се почувства неудобно, понеже ни отблъсна.
— Повреда в електрозахранването — предположи Ти Сандра. Зад нея един от охраната поклати глава, осветен от фенерчето си. Сянката зад гърба му отвърна с още по-внушителен жест на отрицание.
— Не, мадам — намеси се Патси ди Ворно, която в този момент влезе в стаята. — В сгради като тази електрозахранването никога не прекъсва. Мислителят сдаде багажа. Целият резервен контрол си замина с него. Подобно нещо никога не се е случвало. Всичко това е предварително планирано.
— О-о-о… — зяпна Олсон и остана с отворена уста.
Мозъкът на Патси (в който между другото имаше инсталирано скоростно подобрение) заработи на бързи обороти и тя започна да нарежда:
— Сега закарайте совалката си някъде, където никой няма да знае. Рискът, ако ни атакува непознат екип…
— Или ако станем жертва на саботаж — вметна Денди Брейкър. — Трябва да се разделим. Претендентът може да послужи като отвличаща примамка.
Ченето на Олсон увисна с още няколко сантиметра.
— Съжалявам, сър — продължи Денди. Лицето му беше каменно, а очите му представляваха две блестящи цепки. Не виждах почти нищо, с изключение на суровобелите тухли и обсипаното със звезди небе.
— Поели сте задължение… — започна Олсон, но собственият му бодигард го прекъсна:
— Сър, имахме предвид, че ще измъкнем и вас. Брейкър искаше да каже, че всеки „отбор“ ще се измъква поотделно. Ще тръгнем в три лъча. — Той вдигна ръка и ние отново бяхме изтикани в коридора. От аудиторията продължаваха да се чуват викове и загрижени гласове.
— Не се безпокойте, госпожо — ми каза Брейкър. — Няма да се стреля и няма да се дава сигнал за атака.
— Внимавайте със стените — посъветва ни друг бодигард. — Може да има наноотрови или автоматични оръжия. Всичко е възможно.
— Кой би могъл да ни напада? — попита Ти Сандра със зачервено лице. Масивната й фигура се бе превърнала в уязвимост и слабост, защото беше идеална мишена.
— Точно това няма значение сега, госпожо президент — отвърна бодигардът.
— Ако отново ме хванеш за задника — обърнах се аз към Денди, — надявам се, че ще имаш сериозни намерения.
Той ме погледна занемял от учудване, ухили се и кимна:
— Извинете, госпожо.
До мястото за излитане на совалката стигнахме през задното ниво и бързахме, заобиколени отпред и отзад с бодигардове и роботи.
— Господи, не искам да преживявам това — изпъшка Олсон, преди да се разделим и после единственият му бодигард го изтика към тунела на влака.
— Госпожо, за вас има друга совалка — каза ди Ворно. — Късмет, Денди.
До втората совалка ме придружиха Денди, Джак и един робот. Знаех, че екипът пътува винаги с две совалки, но до този момент не бях виждала втората. Тя беше скосена, бърза, снабдена с оръжия, но не предлагаше много удобства. И тогава Денди направи нещо, което ме потресе — извади малък пакет от джоба си, отиде до декоративния фонтан на гарата, разкъса опаковката и изсипа съдържанието над водата. Материята бързо се изду като бухващо тесто. От нея се показа малък механичен прожектор и бързо ме оцвети в червена светлина. Нещото набъбваше сред водата около фонтана и скоро оформи ръце и крака. На краката му вместо пръсти бяха израснали обувки.
То започна да прилича на мен и беше облечено със същите дрехи, дори и малката бяла броня бе същата. След няколко секунди се изправи и с твърда, но не и елегантна походка последва робота в совалката. Совалката прибра пътеката за преминаване и стойките, издигна се и потъна в порозовялото следобедно небе, оставяйки след себе си опашка от бяла пара.
Пригладих настръхналата си коса.
— Аз уредих това, госпожо — обади се Денди. С Джак взеха оръжията си и ме поведоха надолу по коридора. — Влаковете по поддръжката тръгват оттук и отиват към тунелите на старите станции. Ще се качим на един от тях.
И отново се озовах там, откъдето започна всичко, на мястото, бележещо началото на моето политическо самоосъзнаване. Първите тунели зад МУС бяха все още мрачни, тесни и пълни с отломки, които трябваше да бъдат прибрани за рециклиране. Вътре беше студено и миришеше неприятно. Денди и Джак спряха, за да направят справка в компютрите си. Чувствах се невероятно замаяна.