— Възможно ли е това да е просто частично пропадане на връзките? — предположих. По гласа ми се усещаше колко съм напрегната. И последният лъч надежда щеше да угасне.
— Не, госпожо — отвърна Денди. — В такъв случай веднага бихме се свързали с Пойнт Уан.
— Тогава искам незабавно да отида при Олимпийците — наредих аз.
Денди и Джак мълчаливо обмислиха заповедта ми.
— Госпожо, вие несъмнено имате причина да искате това, но ние трябва да осигурим вашата безопасност за разговорите и преговорите с агресора. В случай, че агресорите се опитат да унищожат Марс, ще трябва да се явите пред президента. Охраната на Олимпийците предполага, че ако нападателите знаят техните координати, ще ги унищожат. В най-скоро време те ще бъдат преместени от Мелас Дорса, но ние не сме известени къде ще бъдат заведени.
— Тогава трябва да осъществя контакт с тях.
— Ако преценката ни е правилна, в следващите няколко часа, а може и повече, никой няма да може да разговаря с когото и да било.
— Щом положението е толкова напечено, тогава сигурно има и убити марсианци — въздъхнах.
— Да, госпожо — съгласи се Джак. — Няма захранване, в по-големите станции тунелите се срутват, кислородът е на привършване, а рециклиращата апаратура отказва да работи.
Под бронята тялото ми се стегна от ярост.
— Кога ще мога да разговарям с Ти Сандра?
Денди тъкмо се канеше да ми отговори, когато избръмча компютърът му. На екрана се появиха закодирани сигнали.
— Това е Пойнт Уан — обясни Денди. — Някой е инсталирал минисателит. Събитията ускоряват хода си и трябва незабавно да ви качим на совалка и да ви заведем в Мени Хилс. Там ще се срещнете с някой, който ви носи послание от Земята.
— Надявам се, че обичате приключенията, госпожо вицепрезидент — подхвърли Джак.
— Не обичам точно такива.
— Нито пък аз, госпожо.
— Как е фамилията ти, Джак?
— Казвам се Иван Иванович Василковски от ОМ „Ямагучи“ в Аустрале.
След като ужасът премине, от него остава само вцепенението и свитият стомах. В един страничен коридор на депото беше оставен локомотивът на влака за поддържане, боядисан в черно и червено. Качихме се през шлюза за машиниста. След като Денди провери в компютъра, се оказа, че той е бил напълно деактивиран. Двамата с Джак го изключиха, за да не тръгне с пълна мощност, поставиха двигателя на ръчно управление при спешни случаи, включиха обезопасителните сензори, но не и светлините и изведоха локомотива от депото. Денди първи застана на пост на мястото на машиниста.
Не исках да ходя в Мени Хилс, но доводите им бяха непоклатими. Локомотивът можеше да достигне скорост до четиристотин кифа, защото не беше натоварен и се движеше по права линия. Пътуването щеше да трае поне петнайсет часа.
С цялата отговорност, която падаше върху мен, когато не можехме да се свържем с Ти Сандра с дни, се чувствах като изгубено дете. Лежах мълчаливо на твърдата седалка в малкото помещение, която от векове хората наричаха „пухено легло“.
Джак Василковски седеше на едно малко регулируемо столче с каменна физиономия. Ако положението го изискваше, щеше да рискува живота си заради мен. Беше готов дори и да убива. И преди бях разсъждавала върху тези въпроси, но никога в такава извънредно положение. Вече не бях просто Касея, дори не бях и вицепрезидент. Докато не откриехме Ти Сандра, представлявах Републиката. След няколко часа щях да проучвам плановете за извънредни ситуации, изработени от охраната и отбранителните сили. И малко по-късно, без значение дали щях да се свържа с Ти Сандра, трябваше да се срещна с някой, който представляваше Земята. Кой щеше да бъде той и какви щяха да бъдат неговите условия? През малкия люк виждах парчета от порозовялото небе, което бавно потъмняваше. Розовото се превърна в тъмнокафяво, осеяно със звезди. На хоризонта се появи за кратко светлосиня светлина, която не бях виждала преди, и нощта отново стана черна и студена.
Помещението миришеше на застояло нано и прах. Пътувахме бързо и безшумно право напред. На релсите можеше да има и други влакове, чиито компютри бяха поразени от безмилостния земен вирус. Джак изглеждаше готов да ги помете. Но когато започнах да мисля като него и Денди, разбрах, че те просто щяха да поемат командването и на следващия локомотив и да оставят пътниците сами да се грижат за себе си.
Странното е, че едва тогава осъзнах важността на събитията. Без значение дали щяхме да спечелим или да загубим, разпръсването на марсианските лидери — президент, вицепрезидент и районни губернатори — щеше да стане легенда, в която ще има интриги, предателства, пътуване със совалки и влакове през нощта.