Следващите няколко часа разучавах плановете за извънредни ситуации, които имах в компютъра си. Никой от тях не можеше да бъде приложен и не съдържаше подходящи мерки. Никой от тях не вземаше под внимание скакалците и Олимпийците. Тези, които ги бяха изготвили, не са били уведомени за дейността на Олимпийците, а марсианците бяха твърде доверчиви, за да предположат най-лошото от Майката-Земя.
Колко смели марсианци щяха да загинат?
Колко живота щяха да легнат на моята съвест и на съвестта на Ти Сандра?
Отново погледнах през люка. Звездите над нощното марсианско небе се оглеждаха в пясъка — когато той се охлаждаше след дневната горещина, се получаваха газоелектрически отблясъци, които приличаха на хиляди малки светулки. Изгасих осветлението в кабината, за да мога да ги виждам по-добре и като малко момиченце залепих покритото си с броня лице до стъклото. За момент гледката ме накара да забравя за тревогите си и се почувствах безплътна, сякаш бях детски дух, който се носи над пясъка. С подобрението си осъзнах, че в пясъка, нагряван от ултравиолетовите лъчи, се събира напрежение, че вятърът отнася горния му слой и пластове прах, че когато внезапно настъпят студените нощи, налягането в пустинята образува малки кварцови кристали.
После си представих, че светлинните са скакалци, които си сигнализират един на друг, и с тих вик се дръпнах от люка. Денди веднага се събуди, скочи на крака и ме погледна учудено. Толкова бързо извади оръжието си, че забелязах не самото движение, а резултата от него.
— Сънува нещо ли? — попита той и прибра оръжието, без да се извини.
— Не — поклатих глава. — Само че си мислех за най-лошото.
— Това не е хубаво — заяви Денди.
Джак влезе в кабината и ни съобщи, че пътят е чист през Скиапарели чак до Мени Хилс.
— Минахме покрай два влака, които автоматично са се застопорили — каза той. — Компютрите са успели да направят поне това, преди да блокират.
— Хората още ли са във влаковете? — попитах аз.
— Предполагам — отговори той с каменна физиономия.
Изкачвахме се плавно по сравнително ниските възвишения. Стигнахме до върха на насипите в басейна на Скиапарели и двайсет и пет часа след като тръгнахме от МУС, започнахме да слизаме към огромната равнина. В центъра й, в древните пръстенообразни хълмове, беше разположен Мени Хилс. Спряхме в новото ослепително бяло депо. Белите стени и обезопасителните арки се открояваха на фона на жълто-червения пейзаж и бяха идеална мишена за нападение. Всъщност целият град беше една мишена. Но времето на такива войни бе отминало. Сега войниците бяха невидими и разрушенията се предизвикваха от машини, които излизаха като термити изпод земята, а не от бомби, спускани отгоре. Джак ги беше нарекъл „бойни роботи“. Името беше странно и ужасяващо.
Градът, както и очаквахме, изглеждаше изоставен. При непредвидени ситуации червените зайци се събираха до местата, където има вода и запаси от кислород. Така или иначе, погледнати отвън, марсианските станции винаги изглеждаха необитаеми. Освен това в новата столица на Републиката все още не бяха пристигнали всички бюрократи, членове на кабинета, съдии, губернатори и представители.
Преди няколко седмици Пойнт Уан беше установил главната си квартира в Мени Хилс. Забележително бързо Пойнт Уан бе заживял свой собствен живот, който включваше осигуряване на охрана за президента и вицепрезидента и изграждане на първата фаза на марсианската вътрешна отбрана и разузнаване. Почувствах облекчение, когато в депото видях познати лица на мъже и жени, въоръжени и с обезопасителни костюми, да чакат със сериозни и професионални лица пристигането на влака.
Слязохме в подземна зона, където нямаше опасност да станем жертва на бомбардировки и незабавно ни отведоха в камион с охрана до новопостроените тунели на изток от централната част на града.
В задния край на камиона Джак и Денди се срещнаха с началника си Терех Фиркази. Той беше слаб русокос мъж от Бореум и бе назначен преди месец за шеф на цялата охрана.
Две жени махнаха чувствителната броня от мен и внимателно я опаковаха за рециклиране.
— Много сте смела, госпожо вицепрезидент — да пътувате цял ден с това нещо — каза ми едната.
Джак дойде при нас и дори аз можех да чуя как скърца със зъби. Долната му челюст беше издадена напред, сякаш се подиграваше с мъжката храброст. После видях, че колкото и абсурдно да изглеждаше, изражението му не беше престорено — той изпитваше мъка.