— Никога не сме демонстрирали враждебност пред Земята. Всъщност дори е точно обратното.
— Марс би трябвало да запази невинността си — заяви Шон Дикинсън. — Да се откаже от идеите за свят-държава, да остане встрани от големите алианси и съюзи, да заживее в мир и в състояние на сравнително спокойствие. Борил съм се за тази идея през целия си съзнателен живот. Всички държави рано или късно са принудени да прибегнат до употребата на сила.
— Предполагам, че имате и други условия?
Шон Дикинсън направи справка с компютъра си.
— Да. Връщане към икономиката на ОМ за интервал най-малко от двайсет години. Във всички научноизследователски центрове да бъдат инсталирани земни камери за контрол над работата, както и да бъдат допускани на еднакви интервали от време земни инспектори, които да надзирават практически всяка една дейност на Марс.
Бяха се олели. Искаха ни слаби и безпомощни, заключени в клетката на собственото ни минало и лишени от новото ни могъщество. Някой на Земята явно беше изчислил, че технологичната ситуация може да излезе извън контрол още преди да са проведени каквито и да било преговори.
— С други думи, искате да бъдем окупирани от Земята — уточних аз. — Не мога да повярвам. Как въобще някой може да си мисли, че подобен абсурден план би могъл да свърши работа?
— Е, това вече не е мой проблем — отвърна Шон Дикинсън.
— А лично вие какво ще получите?
— Ами по всяка вероятност ще бъдем експулсирани — заобяснява спокойно Шон Дикинсън. — Едва ли някой марсианец ще търпи мен и Гретъл сега. Несъмнено ще бъдем мъртви само след няколко месеца, ако евентуално останем на Марс. Ще отидем на Земята.
— И искаш да кажеш, че си щастлив от това?
— Ако на карта е поставен краят на марсианската държава, с радост бих отдал живота си, също и този на Гретъл — заяви без капчица колебание Шон Дикинсън. — Аз не се отказвам от идеалите си. Знаеш ли, Касея, никак не съм се променил.
— Всяка история има и своите предатели — отвърнах аз.
Шон Дикинсън отмина това с леко кимване на глава и трепване на клепачите си.
— Ще искам да чуя отговора ви колкото се може по-скоро.
— Колко скоро?
— Ами след около един час.
— Нямаме кворум. Ако съберете останалите членове на правителството…
— Моля те, не се опитвай да увърташ. Тук сме, за да се опитаме да предотвратим една дори още по-величествена катастрофа. Ако се провалим, ще бъдат предприети по-строги мерки.
— Като скакалци например.
— Честен кръст — наистина нямам представа за какво говориш. Като президент според вашата си конституция имаш правомощия да участваш в подобни преговори и да обсъждаш подписването на подобни споразумения.
— Само че никъде в конституцията не се казва, че имам правомощия да предавам себе си и страната си във военно време.
— Това не е война — възрази Шон Дикинсън.
— Ами тогава какво е, мътните го взели?!
— Обикновен опустошителен разкол, предизвикан от колосално превъзхождаща ви сила — обясни Шон Дикинсън. — Защо да си играем с нищо не значещи думички? Не мисля, че си глупава. Имаме цял един час пред нас. Знам, че ако не получим отговор след изтичането на този срок, Земята никак няма да е доволна и възелът ще се затегне.
Това в никакъв случай не можеше да се нарече „преговори“; беше си чиста проба ултиматум. Съдбата на Марс бе предрешена, ако не приемех абсолютно всичките им условия. Чак ми се зави свят от едва сдържан гняв.
— Нямаш ли поне малко човещина? — попитах Шон Дикинсън. — Не изпитваш ли абсолютно никакви чувства, когато родната ти планета страда?
— Не съм аз този, който доведе нещата до такава развръзка — отвърна студено той.
— Ние сме честни марсианци — подкрепи го Гретъл.
Нямах никакъв избор. Нито пък изход. Трябваше да продам бъдещето на Републиката, да предам всичко, за което се бяхме трудили толкова много време. Със сигурност щяха да ме обявят за предател. Почувствах се като в някакъв странен вид делириум. Умри, но не прави това, за Бога. Не можех да слушам.
Лий Уокър от няколко минути задълбочено изследваше монитора на компютъра си. Изведнъж тя се изправи и бавно-бавно се приближи до мен. Изпълнените й с неподправена и искряща омраза очи бяха извърнати встрани от Шон Дикинсън. Лий се наведе над мен и прошепна в ухото ми:
— Госпожо президент, успяхме да осъществим контакт с Олимпийците. Казаха ми в никакъв случай да не продавате фермата. Трябва да тръгнете с мен и да се опитаме да излезем на повърхността. Чарлз заяви, че му се налага да отиде при някакъв човек във връзка с едно страшно куче.